Дона Тарт - Щиглецът

— Да.

— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.

— Да, но…

— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?

— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.

— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.

В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.

— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.

Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.

Хоуби отново остави четката.

— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?

— Не е само този скрин.

— Какво?

— Не трябваше да се захващам с това — нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен , а пък си седяха така на склад…

Сигурно бях очаквал нежелание да повярва, повишаване на тон, някакво възмущение. Но онова, което стана, беше много по-лошо. С избухване бих могъл да се справя. Вместо това той не каза нито дума, само ме гледаше натъжено, набит и масивен, обгърнат от светлината на работната лампа като с ореол, а сечивата му, наредени на стената зад него, приличаха на масонски символи. Остави ме да му разкажа онова, което трябваше да бъде разказано, и ме слушаше безмълвно, докато говорех, а когато накрая проговори, гласът му беше по-тих от обикновено, без следа от разгорещеност.

— Добре тогава — приличаше на фигура от алегорична картина: дърводелец-мистик с черна престилка, полускрит в сенките. — Добре. И какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Аз… — това не беше отговорът, който бях очаквал. Очаквайки със страх избухването на гнева му (защото несъмнено се бе случвало Хоуби да се разяри, колкото и да бе добродушен иначе и да не се гневеше лесно), бях си подготвил всякакви оправдания и извинения, но изправен пред тази негова зловеща невъзмутимост, не виждах как да се защитя. — Ще направя, каквото кажеш — от детските си години не се бях чувствал толкова посрамен и унизен. — Грешката е моя, готов съм да поема пълната отговорност.

— И така, мебелите са продадени — той като че ли обмисляше нещо в ход, създаваше донякъде впечатлението, че си говори сам. — Никой друг не се е свързвал с теб?

— Никой.

— И откога продължава това?

— О, ами — (поне от пет години) — една-две години като че ли…

Той изкриви лице.

— Боже мили. Не, не — продължи той припряно, — просто се радвам, че реши да бъдеш откровен с мен. Но ще се наложи да се заемеш с тази работа, да се свържеш с клиентите, да им кажеш, че имаш известни съмнения — не е необходимо да се задълбочаваш, просто казвай, че е възникнал проблем, че има съмнения в автентичността… и предлагай да откупиш мебелите на цената, на която си им ги продал. Ако не пожелаят да ти обърнат внимание — добре. Ти си направил оферта. Но ако решат да продават, ще ти се наложи да се примириш, разбираш ли?