Дона Тарт - Щиглецът

Неизбежно бе мислите ми да се насочат към Джеръм. Той живееше на булевард „Адам Клейтън Пауъл“, на няколко преки от последната спирка на линия 3 на метрото, но имаше и един бар на 110-та улица, наречен „Брадър Джей“, в който понякога се срещахме; работническа кръчма, в която от джубокса се носеше гласът на Бил Уидърс 153 153 Американски музикант и изпълнител на песни в стиловете ритъм-енд-блус, блус и соул. — Б.пр. , с лепкав от мръсотия под, а професионалните алкохолици седяха, увесили носове над третия си бърбън в два следобед. Но Джеръм никога не продаваше медикаменти за по-малко от хиляда долара и макар да знаех, че той не би отказал да ми даде няколко пакетчета хероин, ми се стори, че много по-лесно би било да взема такси и да отида направо до Бруклинския мост.

Стара дама разхождаше чихуахуа; малки деца се караха за една близалка. Над Канал Стрийт се носеше далечният, трескав вой на сирени, неистинска, задкулисна нотка, която беше в дисонанс с шума в ушите ми: в нея имаше нещо, което ме караше да мисля за бойна техника, за протяжния писък на връхлитащи снаряди.

Притиснал ръце към ушите си (което никак не помагаше срещу шума в ушите, ако изобщо имаше някаква промяна, тя се изразяваше в усилването му), седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Сега детинските ми машинации във връзка със скрина ми се струваха смехотворни — просто щеше да се наложи да отида при Хоуби и да му призная какво съм направил: нямаше да е много забавно, всъщност щеше да е ужасно гадно, но по-добре беше да го научи от мен. Не можех да си представя как щеше да реагира; единственото, от което разбирах, бяха антиките, а щеше да ми бъде трудно да си намеря друга работа като продавач, затова пък притежавах достатъчно умения, за да ме приемат в някоя дърводелска работилница, ако се наложеше — да позлатявам рамки или да дялам дръжки на шкафове; от реставрацията не се правеха много пари, но пък толкова малко хора умееха да поправят старинни мебели съобразно някакъв що-годе приемлив стандарт, че все някой със сигурност щеше да ме приеме. Що се отнася до статията: не бях съвсем наясно с онова, което бях прочел, почти сякаш, излязъл за миг от киносалона, неволно бях влязъл обратно в друг и сега гледах непознат филм от средата. На едно ниво всичко беше пределно ясно: някакъв предприемчив мошеник беше фалшифицирал моя щиглец (от гледна точка на размери и техника картината не беше чак толкова трудна за фалшифициране) и фалшификатът се подмяташе кой знае къде, ползван като гаранция при сделки с дрога и погрешно считан за оригинала от разни необразовани наркобарони и федерални агенти. Но колкото и фантастична и неотговаряща на истината да беше тази история, колкото и да нямаше никаква връзка с картината или с мен, връзката, направена от Рийв, беше реална. Кой знае на колко хора бе разказвал Хоуби за моята поява в дома му? И на колко други хора бяха разказали историята тези хора? Но досега никой, нито дори Хоуби, не беше направил връзката — пръстенът на Уелти означаваше, че съм бил в залата с картината. Ето къде зимуваха раците, както би казал баща ми. Това беше историята, която щеше да ме вкара в затвора. Французинът — крадец на картини, който беше изпаднал в паника и бе изгорил много от работите, които бе откраднал (Кранах, Вато, Коро), бе осъден само на двайсет и шест месеца затвор. Но това беше във Франция, много скоро след 11 септември; а съгласно новите допълнения във федералния закон против тероризма музейните кражби подлежаха на допълнително, по-сериозно обвинение по точка „присвояване на културни ценности“. Присъдите бяха станали много по-строги, особено в Америка. А и един по-обстоен поглед отблизо не би извадил на бял свят нищо добро за личния ми живот. Дори да имах късмет, ме очакваха пет до десет години.

Което — ако трябваше да бъда честен — би било напълно заслужено. Как изобщо бях могъл да си помисля, че ще съумея да я укривам успешно? От години се канех да предприема нещо във връзка с картината, да я върна там, където й беше мястото, и все пак по някакъв начин все я задържах при себе си и намирах причини да не правя нищо. Когато си помислех за нея, опакована и запечатана там, в северната част на града, се чувствах така, сякаш се бях самоунищожил, изличил, като че ли заравянето й на онова място само бе увеличило мощта й, бе й придало по-жизнена и страховита форма. По някакъв начин, макар и лежаща под покрова си в своята гробница в хранилището, тя бе съумяла да се освободи и да се появи в някакъв измамен, общодостъпен разказ, като постоянно сияние, тлеещо дълбоко в световното съзнание.