Дона Тарт - Щиглецът

— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.

— Да, така е — той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.

— Точно така.

— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.

Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.

Рийв се облегна на стола си.

— Не казвате нищо.

— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?

— Изглеждате много смутен. Питам се защо.

— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.

— Много добре знаете за какво говоря.

— Не — неразбиращият ми смях прозвуча доста убедително. — Опасявам се, че не.

— Значи искате да го кажа открито? Направо тук? Е, добре, ще го кажа. Вие сте били с Уелтън Блакуел и племенницата му, и тримата сте били в зала 32 и вие … — предизвикателна усмивка плъзна бавно по лицето му — сте единственият човек, излязъл от тази зала. А ние знаем още какво е било изнесено от зала 32, нали?

Опасявах се, че цялата кръв се е отдръпнала от лицето ми, сякаш се бе стекла в петите. Навсякъде около нас тракаха прибори, носеше се смях, ехото на гласовете отскачаше от облицованите с плочки стени.

— Нали разбирате? — продължи Рийв самодоволно. — Всичко е много просто. Искам да кажа, нали — каза той с лек упрек, оставяйки вилицата си — нали не сте предполагали, че никой няма да свърже събитията? Вие сте взели картината, а когато сте занесли пръстена на партньора на Блакуел, сте му дали и нея, не знам по каква причина… да, да — продължи той, въпреки че аз се опитах да го прекъсна, премести леко стола си и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, — в крайна сметка вие ставате повереник на Джеймс Хобарт, за Бога, той ви става опекун, и оттогава досега той се възползва от този мъничък сувенир, ваш и негов, за да вади пари от него.

Да вади пари? Хоуби?

— Да вади пари от него? — повторих, после съобразих и казах: Да вади пари от какво?

— Вижте какво, този ваш номер с „не разбирам какво става“ започна да става малко досаден.

— Не, аз говоря искрено. Какво, по дяволите, имате предвид?

Рийв изду устни, явно много доволен от себе си.

— Картината е прелестна — каза той. — Прекрасна мъничка аномалия… абсолютно уникална. Никога няма да забравя първия път, когато я видях в музея „Морицхойс“… наистина напълно различна от всички останали произведения там, или дори от всички останали произведения от епохата, ако питате мен. Трудно е да се повярва, че е рисувана в началото на седемнайсети век. Една от най-великите малки картини на всички времена, не сте ли съгласен? Какво беше казал… — той помълча с присмехулно изражение — какво беше казал онзи колекционер… нали се сещате, критикът, французинът, който я открил? Намерил я заровена в килера на някакъв благородник през деветдесетте години на деветнайсети век, и оттогава нататък започнал да прави „отчаяни опити“ — той постави кавичките, вдигнал пръсти във въздуха — да се сдобие с нея. „Не забравяйте, трябва да имам този мъничък щиглец на всяка цена.“ Но, разбира се, аз нямам предвид този цитат. Имам предвид онзи, другия, прочутия. Несъмнено вие самият го знаете. След толкова време сигурно сте запознати добре с картината и нейната история.

Оставих салфетката си на масата.

— Не знам за какво говорите.

Нямаше какво друго да правя, освен да не отстъпвам и на педя и да повтарям тези думи. „Отричай, отричай, отричай“, както баща ми — в единствената си голяма филмова роля на мафиотски адвокат, точно преди да го застрелят — бе посъветвал клиента си.