Дона Тарт - Щиглецът

— Господин Рийв? — попитах с любезен тон, когато той отговори на обаждането ми.

— Лушъс, моля ви.

— Е, добре, Лушъс — гласът му беше достатъчен, за да почувствам как ме изпълва ледена ярост; но съзнанието, че Плат е на моя страна, ме караше да съм по-наперен, отколкото по право трябваше да бъда. — Връщам повикването ви. Какво сте наумили?

— Вероятно не това, което си представяте — отвърна той бързо.

— Така ли? — казах непринудено, макар че тонът му ме беше стъписал. — Добре тогава, обяснете ми.

— Предполагам, ще предпочетете да не го правя по телефона.

— Чудесно. Какво ще кажете, да се видим в центъра — продължих аз бързо, — след като последния път бяхте така добър да ме поканите във вашия клуб?

Ресторантът, който избрах, беше в Трайбека 151 151 Квартал в Манхатън, името, TriBeCa, е съкращение на фразата „Triangle Below Canal Street“, „триъгълникът под Канал Стрийт“ — Б.пр. , достатъчно отдалечен в посока към центъра, за да не се притеснявам излишно, че може да се натъкна на Хоуби или някой от неговите приятели, и посещаван от доста млади хора, което (надявах се) можеше да накара Рийв да се почувства не на място. Шум, светлини, разговори, постоянна блъсканица: за сегашните ми свежи, непритъпени сетива усещанията бяха зашеметяващи, вино, чесън, парфюм и пот, чинии с цвърчащи късове пиле с лимонова трева, изнасяни бързо от кухнята, тюркоазената тапицерия на пейките край стената, яркооранжевата рокля на момичето до мен — всичко това ми въздействаше като химикали, впръскани право в очите ми. Стомахът ми се свиваше от нерви, дъвчех таблетка против киселини от шишенцето, което държах в джоба си, когато вдигнах очи и видях красивата, покрита с татуировки, подобна на жираф салонна управителка — с безизразно лице и ленива походка — да сочи безразлично масата, на която седях, на Лушъс Рийв.

— Е, здравейте — казах, без да се изправям, за да го поздравя. — Радвам се да ви видя отново.

Той се озърташе с неприязън.

— Наистина ли се налага да седим тук?

— Защо не? — попитах невъзмутимо. Умишлено бях избрал масата, покрай която от всички страни постоянно минаваха хора — не беше чак толкова шумно, че да ни се налага да крещим, но шумът беше достатъчен, за да се почувства той дискомфортно, нещо повече, бях оставил за него стола, на който слънцето щеше да грее право в неговите очи.

— Това място е напълно смехотворно.

— О! Съжалявам. Ако не се чувствате добре тук… — посочих с глава към погълнатата единствено от себе си млада жена-жираф, полюшваща се разсеяно на мястото си.

Съгласявайки се със смисъла на жеста ми — ресторантът беше претъпкан — той седна. Въпреки че говорът и жестовете му бяха отмерени и елегантни, а костюмът — с модерна кройка за мъж на неговата възраст, поведението му ме караше да си представям риба-балон — или надута с помпа за велосипедни гуми фигура на канадски конен полицай или цирков атлет от онези, които изпълняват силови номера на арената: брадичка, разделена в средата от дълбока бразда, нос като топка от тесто, всичко това наблъскано в едно месесто лице с възпаления яркорозов цвят на човек с високо кръвно.

След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.

Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.

— Знам за музея — каза той.

— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.

— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.

Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.

— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.

— Да, мога да предположа.

Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.