Дона Тарт - Щиглецът

На осмата сутрин се събудих след четиричасов, тежък сън, потънал в пот, напълно пуст отвътре и така отчаян, както не се бях чувствал никога досега в живота си, но бях достатъчно стабилен на краката си, за да разходя Попчик из квартала и да отида в кухнята, за да си изям закуската, подходяща за възстановяващ се след болест — яйца на очи и хлебче с масло — която Хоуби настоятелно ми предлагаше.

— Крайно време беше — самият той беше приключил с храненето и раздигаше чиниите, без да бърза. — Бял си като платно — и аз щях да съм толкова блед, ако бях карал една седмица само на бисквити. Това, от което се нуждаеш сега, е малко слънце, малко чист въздух. Редно би било да излезеш с кучето на хубава, дълга разходка.

— Добре.

Само че нямах никакво намерение да ходя другаде освен право в магазина, където беше тихо и тъмно.

— Не исках да те безпокоя, толкова зле се чувстваше — поде той отново, дружелюбно наклонил глава на една страна, вече с делови тон, който ме накара да се почувствам неудобно и да сведа поглед, забивайки го в чинията, — но докато не беше добре, те търсиха няколко пъти по домашния телефон.

— О, така ли?

Бях изключил мобилния си телефон и го бях прибрал в едно чекмедже; дори не го бях поглеждал от страх да не попадна на някое съобщение от Джеръм.

— Едно много мило момиче — той погледна бележника, надничайки над очилата си, — Дейзи Хорсли — Дейзи Хорсли беше истинското име на „Карол Ломбард“. — Каза, че имала много работа — това беше условният код, който означаваше „годеникът пристигна, не идвай“ — и че трябвало да й изпратиш съобщение, ако искаш да я видиш.

— Добре, чудесно, благодаря.

Голямата сватба на Дейзи в катедралата „Сейнт Питър енд Пол“, на която щяха да присъстват много видни личности, щеше да се състои — ако изобщо се стигнеше до нея — през юни, след което тя щеше да се пренесе да живее в окръг Кълъмбия с приятеля си.

— Обади се и госпожа Хилдъсли, за шкафа от черешово дърво — не онзи, заобления отгоре, а другия. Даде добра оферта — осем хиляди — и аз приех, надявам се да нямаш нищо против, мен ако питаш, шкафът не струва повече от три хиляди. Освен това още някакъв човек — звъня два пъти — Лушъс Рийв?

Едва не се задавих с кафето — първото, което пиех от доста дни насам, но Хоуби като че ли не забеляза.

— Остави телефонен номер. Каза, че ти си знаел за какво става дума. О… — той внезапно седна и тупна с длан по масата — обади се и едно от децата на Барбърови!

— Китси?

— Не — той отпи от чая си, — май беше Плат? Правилно ли съм чул?

Представата, че ще трябва да преговарям с Лушъс Рийв без опората на дрогата беше достатъчна, за да ме накара да се упътя отново към хранилището. Що се отнася до Барбърови — и предстоящият разговор с Плат не ме изпълваше с приятно нетърпение, но за мое облекчение, когато се обадих, отговори Китси.

— Организираме вечеря в твоя чест — каза тя незабавно.

— Моля?

— Не ти ли казахме? О… може би е трябвало да ти се обадя! Така или иначе, на мама й беше толкова приятно да те види! Иска да знае кога ще дойдеш пак.

— Ами…

— Трябва ли ти специална покана?

— Е, може би нещо подобно.

— Гласът ти е странен.

— Извинявай, ъъъ… бях болен от грип.

— Наистина ли? О, Божичко! А ние всички сме съвсем здрави, не ми се вярва да си се заразил от нас… моля? — обърна се тя към някой, който каза нещо неясно на фона. — Сега… Плат се опитва да ми измъкне слушалката. Ще се чуем скоро.

— Здрасти, брат — каза Плат, когато взе слушалката.

— Здрасти — отвърнах, потривайки слепоочието си, като се опитвах да не се замислям над това колко е странно той да ме нарича „брат“.

— Аз… — разнесоха се стъпки, някъде се затвори врата. — Смятам да карам направо.

— Да?

— Става дума за едни мебели — каза той с дружелюбен тон. — Дали не би могъл да продадеш някои от тях?

— Разбира се — седнах. — Кои има предвид майка ти?

— Ами… — поде Плат, — работата е там, че всъщност никак не ми се иска да безпокоим мама с тази история, ако е възможно. Не съм убеден, че може да понесе такива разговори, ако разбираш какво искам да кажа.

— Така ли?

— Е, искам да кажа, тя има толкова много неща… такива, които си стоят в Мейн и други на склад, които надали ще погледне отново, разбираш ли? И не само мебели. Сребро, цяла колекция монети… разни керамични съдове, за които се предполага, че са нещо изключително, но честно казано, са абсолютно лайно. Не го казвам в преносен смисъл. Имам предвид, че наистина приличат на кравешки лайна.