Дона Тарт - Щиглецът

Бях си съставил програма, съгласно която смятах, че ще мога да се откажа окончателно, ако поискам: рязко сваляне на дозата, работа — седем дни в седмицата, много лоперамид; хранителни добавки с магнезий и свободни аминокиселини, за да попълват недостига на невротрансмитери в организма ми; протеини, електролити на прахчета, мелатонин (и трева) за спокоен сън, както и различни билкови тинктури и отвари, в които стажантката при модния дизайнер се кълнеше — корени от сладник, бял трън, коприва, хмел и канелено масло, корени от дилянка и екстракт от билката „лимонче“. Имах цяла торба от магазин за биохрани, пълна с всичко, от моето се нуждаех, която си седеше в дъното на гардероба ми вече година и половина. Всичко си бе останало недокоснато с изключение на марихуаната, която отдавна беше свършила. Проблемът (както многократно бях имал възможност да установя) беше, че след като изминеха трийсет и шест часа, когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака, вместо да се отпуснеш веднага обратно на прекрасната пухена постеля, която така глупаво си загърбил.

Същата вечер, когато се прибрах от Барбърови, аз глътнах една таблетка морфин със забавено освобождаване — така правех винаги, когато се прибирах в къщи, преследван от угризения и обзет от убеждението, че трябва да променя нещата: ниска доза, по-малко от половината на това, от което се нуждаех, за да почувствам каквото и да било, точно колкото ми трябваше след алкохола, за да не остана толкова превъзбуден, че да не мога да заспя. На следващата сутрин, обезкуражен (защото обикновено, когато се събудех с гадене в тази фаза на ударния план, аз много бързо се обезкуражавах), стрих трийсет милиграма „Роксикодон“ на мраморния плот на шкафчето, после ги направих шейсет, вдишах ги през срязана пластмасова сламка, после, защото не ми се искаше да изхвърля в тоалетната остатъка от хапчетата (на стойност над две хиляди долара), станах, облякох се, промих носа си с физиологичен разтвор, и след като скрих в стаята си още няколко от таблетките морфин със забавено освобождаване, пъхнах в джоба си тенекиената кутия от тютюн „Редбрест Флейк“ и — в шест сутринта, преди Хоуби да се събуди — взех такси до хранилището.

Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.

Товарният асансьор се задвижваше с карта-ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.

8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.