Дона Тарт - Щиглецът

Тоди („Вече съм Тод, моля те“) беше заел водещата позиция на баща си на масата, насочвайки разговора, малко механично, но с видима, очарователна искреност, въпреки че госпожа Барбър така или иначе не проявяваше интерес да разговаря с някой друг освен с мен — малко за Анди, но най-вече за семейните си мебели, част от които бяха купувани от „Израел Сак“ през четиридесетте години, но повечето бяха семейно наследство, още от колониалния период — тя стана от масата, преди изобщо да бяхме приключили с вечерята, и ме поведе за ръка, за да ми покаже един комплект столове и махагонова тоалетна масичка — епохата на кралица Ан, произведени в Салем, Масачузетс — които били собственост на семейството на майка й от шейсетте години на осемнайсети век. („Салем ли?“, казах си. „Дали пък сред тези Фипс, както беше фамилното име на прадедите й, е нямало и вещици? А може да са горили вещици?“ Като изключим Анди — мълчалив, изолиран, самодостатъчен, неспособен да постъпва непочтено, напълно лишен едновременно от злонамереност и чар — у всички останали от семейство Барбър, включително и у Тод, имаше нещо скрито, обезпокоително, някаква лукава наблюдателност, смесица от благоприличие и пакостливост, заради която не беше трудно да си представя как прадедите им са се събирали нощем в горите, смъквайки пуританските си одежди, за да вилнеят около накладения огън.) Не разговаряхме много с Китси — нямахме възможност, заради госпожа Барбър; но почти всеки път, когато хвърлех поглед към нея, срещах очите й, насочени към мен. Плат — заваляйки малко думите след пет (или шест?) големи чаши джин с лимон, ме придърпа към бара след вечеря и каза:

— Тя е на антидепресанти.

— Така ли? — отвърнах стреснато.

— Имам предвид Китси. Мама не докосва такива неща.

— Ами… — притеснявах се от това, че говореше така тихо, като че ли искаше мнението ми, или очакваше да се намеся по някакъв начин. — Надявам се да й подействат по-добре, отколкото на мен.

Плат отвори уста да каже нещо, после като че ли размисли.

— О — той залитна леко назад, — предполагам, че ще се справи. Но й е много тежко. Китс беше много близка с тях двамата — бих казал, че беше по-близка с Анди от който и да било друг в семейството.

— Така ли?

Не бих описал отношенията им в детството като „близки“, освен че действително тя се навърташе повече около него, отколкото братята му, предимно за да врънка за нещо и за да го дразни.

Плат въздъхна — просмукалата с джин въздушна вълна едва не ме повали.

— Да. Прекъсна следването си в „Уелзли“ — не е сигурна, че иска да се върне, може да продължи в „Ню Скул“, а може и да реши да работи — много й е тежко да живее в Масачузетс след… е, нали разбираш. Виждали са се много често в Кеймбридж — тя, разбира се, се чувства ужасно, задето онзи път не е отишла да се погрижи за татко. Справяше се с него по-добре от всеки друг, но тогава имало някакъв купон, и тя се обадила на Анди и го помолила да отиде вместо нея… е, това е.

— Мамка му — стоях потиснат край бара, стиснал щипката за лед, призляваше ми при мисълта, че още някой страда от същата разрушителна отрова на размисли от рода на „защо не направих…“ и „само да бях…“, която бе съсипала собствения ми живот.

— Да — каза Плат, наливайки си отново солидно количество джин. — Лоша работа.

— Но тя не бива да се самообвинява. Не е редно. Това е лудост. Искам да кажа — продължих, нервничейки под сълзливия, мъртвешки неподвижен поглед, който Плат бе насочил към мен над чашата, — нали, ако се бе качила на яхтата, сега тя щеше да е мъртва, а не той.

— Не, нямаше — каза категорично Плат. — Китс е превъзходен моряк. Добри рефлекси, съобразителна — такава беше още като съвсем мъничка. Анди… Анди си мислеше за своите орбитни резонанси или за каквото там бе правил вкъщи на лаптопа и когато положението стана критично, реагира неадекватно. Напълно типично за шибаното му поведение. Така или иначе — продължи той със спокоен тон, сякаш не забеляза стъписването ми при последната му забележка — тя е малко разстроена точно сега, убеден съм, че разбираш. Би трябвало да я поканиш да излезете някъде на вечеря, нещо подобно, мама ще се побърка от радост.

Когато си тръгнах, около единайсет часа, дъждът беше спрял, улиците блестяха като стъкло от водата и Кенет, нощният портиер, беше на вратата (със същите натежали клепачи, все така лъхащ на малцово уиски, с малко по-голямо шкембе, но иначе непроменен).