Дона Тарт - Щиглецът

— О, но ти си вир-вода — каза тя, като се отдръпна, за да ме погледне. — Виж се на какво приличаш. Как, за Бога, стигна дотук? С плуване ли? — Тя беше наследила дългия, изящно оформен нос на господин Барбър и неговия ясен, почти глуповато грейнал поглед — също както когато беше и деветгодишно хлапе с непокорно разпиляна коса, в ученическа униформа, зачервено от усилие да нарами раницата си — само че сега, когато ме погледна, онемях, осъзнавайки в каква студена, недостъпна красавица се е превърнала.

— Аз… — за да скрия смущението си, погледнах отново към Тоди, който се суетеше с шлифера ми и цветята. — Извинявай, но всичко ми се струва наистина толкова странно. Искам да кажа — ето, ти например — казах го, обръщайки се към Тоди. — На колко години беше, когато се видяхме за последен път? Седем? Осем?

— Разбирам — каза Китси, — дребната гадина сега прилича съвсем на човек, нали? Плат — Плат беше влязъл с нехайна походка в дневната, зле избръснат, пак в костюм от туид и раздърпан пуловер от ирландска вълна, с мрачното изражение на моряк от някоя пиеса на Синг, — тя къде иска да отидем?

— Мм… — той потри смутено четината по бузата си — всъщност иска да отидем в нейната стая. Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към мен. — Ета е сложила масата там.

Китси се намръщи.

— О, по дяволите. Е, вероятно няма проблем. Защо не прибереш кучетата в кухнята? Хайде — тя ме хвана за ръка и ме повлече по коридора, леко приведена напред, движенията й напомняха на пърхането на безразсъдна пеперуда — трябва да ти намерим нещо за пийване, ще имаш нужда. — Нещо в нетрепващия й поглед ми напомняше на Анди, а също и в леко задъхания й глас — обичаят му да стои с полуотворена уста, както се случва с астматиците, при нея се бе превърнал в очарователно полуотваряне на устните и леко хрипкав говор, като на филмова звезда. — Надявах се да се съгласи на трапезарията или поне да сме в кухнята, толкова потискащо е там, в нейното леговище — какво ще пиеш? — попита тя, минавайки зад бара до килера, на който бяха подредени чаши и кофичка с лед.

— Малко „Столичная“ би било чудесно. С лед, моля.

— Наистина ли? Сигурен ли си? Никой от нас не я пие — татко винаги поръчваше от този вид… — тя вдигна бутилката „Столичная“ — защото му харесваше етикетът… много в духа на Студената война… как, казваш, се произнасяше?

— Сталичная.

— Прозвуча съвсем автентично. Дори не бих се опитала да повторя. Знаеш ли — каза тя, насочвайки към мен сивозелените си очи с цвят на цариградско грозде, — страхувах се, че няма да дойдеш.

— Времето не е чак толкова лошо.

— Да, но… — последва кокетно примигване — аз си мислех, че ни мразиш.

— Да ви мразя? Не.

— Нима? — Пленително бе да се наблюдава как, когато тя се разсмееше, обичайната за Анди малокръвна отпуснатост у нея се преобразява и се превръща в прелестното, бонбонено сияние на принцеса от филмите на „Дисни“. — Но аз се държах толкова ужасно!

— Не обръщах внимание.

— Това е добре — след една проточила се прекалено дълго пауза тя се зае отново с напитките. — Държахме се безобразно с теб — каза тя категорично. — И Тод, и аз.

— Стига де, и двамата просто бяхте малки.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна, — разбирахме, че не постъпваме правилно. Особено като се има предвид какво те бе сполетяло. А сега… искам да кажа, след като татко и Анди…

Чаках, тя като че ли се опитваше да изясни мисълта си, но вместо това само отпи глътка вино (бяло; Пипа пиеше червено), после докосна китката ми.

— Мама те очаква — каза тя. — Толкова се вълнува още от сутринта. Да отидем ли при нея?

— Разбира се — леко, съвсем леко, поставих ръка на лакътя й, както бях виждал да постъпва господин Барбър с гости от „нежната половина на човечеството“ и я побутнах към коридора.

Тази вечер беше като сън, дотолкова в нея се смесваха разпокъсани картини от настояще и минало: светът от детството, останал като по чудо недокоснат в някои аспекти, мъчително променен в други, сякаш домакини на вечерта бяха Призракът на Миналата Коледа и Призракът на Бъдещата Коледа. Но въпреки постоянно възникващите, болезнени напомняния за отсъствието на Анди („Ние двамата с Анди…“, „Помниш ли, когато Анди…“), въпреки че всичко останало ми се струваше толкова странно смалено (пай с месо, поднесен на сгъваема масичка в стаята на госпожа Барбър?), най-странното в тази вечер беше моето дълбоко, проникващо в кръвта, необяснимо усещане, че се завръщам у дома. Дори Ета, когато отидох в кухнята да й се обадя, беше развързала престилката си и се бе хвърлила да ме прегръща: „Имах свободен ден, но помолих да остана тук, исках да те видя.“