Дона Тарт - Щиглецът

— Не ще да си чужд тук, а? — каза той, същото, което казваше всеки път, когато преспивах тук като малък и мама идваше да ме прибере — същият апатичен глас, все така проговаряше с миг закъснение. Човек можеше да си го представи как дори в някакъв потънал в дим, посткатастрофичен Манхатън, стои, залитайки, пред вратата в парцалите на някогашната си униформа, а горе Барбърови горят в камината броеве на „Нешънъл Джиографик“, за да се отопляват, и преживяват от джин и консервирани раци.

Въпреки че се процеждаше във всеки миг от вечерта като бълбукаща струйка отрова, смъртта на Анди все още си оставаше нещо прекалено огромно, за да бъде осмислено — макар че по някакъв странен начин сега, като поглеждах назад, тя ми се струваше неизбежна, зловещо предсказуема, почти сякаш той бе страдал от фатален вроден дефект. Дори като шестгодишен — разсеян, несръчен, астматик, безнадежден случай — печатът на злополучията и ранната смърт е бил ясно видим върху дребното му, крехко телце, бил е белязан, сякаш съдбата си бе направила шега и му беше закачила на гърба едно от онези листчета, на които пише „Ритни ме“.

Забележително беше и друго — как неговият свят бе продължил, макар и накуцвайки, напред без него. Отскачайки, за да се спася от водната пелена, вдигната от кола, минаваща край тротоара, си мислех колко странно беше да видиш как няколко часа могат да променят всичко — или по-скоро колко странно бе да установиш, че настоящето съдържа такава ярка отломка живо минало, увредено, разядено, но не и унищожено. Анди бе проявил доброта към мен, когато си нямах никого другиго. Най-малкото, което можех да направя сега, бе да проявя доброта към майка му и сестра му. Тогава и през ум не ми мина това, което, разбира се, мисля сега: че бяха изминали години, откакто се бях съвзел от вцепенението, в което ме бе хвърлило съсредоточаването върху собственото страдание; и че между унеса и забравата, инерцията и различните интермедии, докато гризях със зъби собственото си сърце, сигурно бях пропуснал много малки, ежедневни прояви на доброта; дори думата „доброта“ ме караше да се чувствам така, сякаш се изтръгвам от безсъзнание, от потока на електронните машини и долавям гласове, като в болница, съзнавам, че наоколо има хора.

Навикът да се дрогирам, макар и през ден, все пак си беше навик, както Джеръм често ми бе напомнял, особено когато решах да не се придържам прекалено стриктно към схемата „през ден“. Ню Йорк беше пълен с всякакви страхове, които ме преследваха ежедневно, в подлезите, сред тълпите; споменът за внезапно връхлетялата експлозия така и не ме бе напуснал, бях в постоянно очакване нещо да се случи, винаги следях за това нещо с ъгълчето на окото си, определени струпвания на хора на публични места можеха да отключат това военновременно усещане за нещо непосредствено предстоящо, достатъчно бе някой да се изпречи на пътя ми или да мине покрай мен прекалено бързо, подминавайки ме под неочакван ъгъл, и сърцето вече започваше да се блъска панически, като механичен чук, в гърдите ми, принуждавайки ме да тръгна, препъвайки се, към най-близката пейка в парка; а обезболяващите хапчета на баща ми, които първоначално бях започнал да вземам, за да овладявам почти неконтролируемата си тревожност, ми осигуряваха такова блажено бягство от действителността, че скоро започнах да ги вземам просто за да си доставям удоволствие: първо си позволявах това удоволствие само през уикендите; после — вечер, когато се прибирах от колежа, после започнах да позволявам на мъркащата, ефирна наслада да ме обгръща всеки път, когато се чувствах нещастен или отегчен (а за съжаление това се случваше доста често); по това време направих и паметното откритие, че дребните хапчета, които дотогава бях пренебрегвал, защото бяха толкова мънички и предполагах, че са слаби, бяха буквално десетки пъти по-силни от таблетките „Викодин“ и „Перкосет“, които бях почнал да гълтам с шепи — „Оксиконтин“, 80 милиграма, доза, достатъчна да убие човек с непоносимост към препарата — но на този етап аз определено не бях такъв човек, и когато накрая привидно бездънната ми съкровищница на перорални невролептици се опразни, малко преди осемнайсетия ми рожден ден, бях принуден да започна да ги купувам по улиците. Дори дилърите ме упрекваха за сумите, които харчех, хиляди долари всяка седмица; Джак (предшественикът на Джеръм) ми се беше карал неведнъж за това, седнал на мръсното кресло-чувал, откъдето ръководеше бизнеса си, броейки моите стотачки, новички, току-що изтеглени. „Със същия успех можеш да ги гориш, братко.“ Хероинът беше по-евтин — петнайсет долара дозата. Дори да не си го инжектирах — Джак старателно ми беше записал кое колко ще ми струва от вътрешната страна на кутия от хамбургер — очакваният разход щеше да е много по-приемлив, някъде около четиристотин и петдесет долара месечно.