Дона Тарт - Щиглецът

Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и — свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка — се привеждах към масичката с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.

Вечерта, когато бях поканен у семейство Барбър, бурният вятър така навяваше дъжда, че едва успях да отворя чадъра си. На Шесто Авеню нямаше никакви таксита, пешеходците, привели глави, вървяха странешком под косо навявания дъжд; във влажната, задушна, подобна на бункер спирка на метрото от циментовия таван монотонно капеше вода.

Когато излязох от метрото, по Лексингтън Авеню нямаше жива душа, усещах ледените убождания на танцуващите дъждовни капки, отскачащи от тротоарите, вървейки под плющящия дъжд, който сякаш усилваше уличните шумове. Таксита префучаваха покрай мен, разплисквайки шумно водата. Малко след станцията на метрото се шмугнах в един покрит пазар, за да купя цветя — лилии, три букета, защото един ми се стори прекалено малко; в мъничкото, силно затоплено магазинче ароматът им ме блъсна неприятно и едва когато плащах на касата, разбрах защо: мирисът им имаше онази болезнена, нездрава сладост, която помнех от възпоменателната служба за майка ми. Когато излязох и, привел глава, затичах по наводнения тротоар — чорапите ми жвакаха в обувките, студеният дъжд шибаше лицето ми — вече съжалявах, че съм ги купил и едва не ги хвърлих в някое кошче за боклук, само че поривите на дъжда бяха толкова мощни, че не можах да се принудя да спра дори за миг и продължих да тичам напред.

Стоях в антрето — косата ми беше залепнала за черепа, предполагаемо непромокаемият шлифер беше вир-вода, като че ли го бях накиснал в някоя вана — когато вратата се отвори внезапно и на прага застана едро момче с открито лице, с вид на колежанин, в което след миг-два разпознах Тоди. Още преди да започна да се извинявам за водата, която течеше от мен, той ме прегърна силно и ме потупа по гърба.

— О, Божичко — говореше той, докато вървеше пред мен към дневната. — Нека взема шлифера ти — и цветята, мама много ще им се зарадва. Страхотно е, че се виждаме отново. Колко време мина?

Беше по-едър и по-як от Плат, с не много барбъровски, по-тъмен оттенък на косата, жълта като боядисан картон, и съвсем не-барбъровска усмивка, открита, лишена от всякаква ирония.

— Е… — сърдечността му, която сякаш предполагаше наличието на някаква щастлива някогашна близост, несъществувала между нас, ме караше да се чувствам неловко. — Доста време. Вече си в колеж, нали?

— Да — в „Джорджтаун“ — тук съм за уикенда. Уча политология, но всъщност се надявам да се заема с управление на организации с идеална цел, нещо, свързано с млади хора — с тази постоянно напираща на устните му усмивка на активен участник в студентското самоуправление той очевидно се бе превърнал в такъв блестящ студент, какъвто навремето обещаваше да стане Плат. — И, наистина, надявам се, че не звучи странно, но донякъде дължа това свое желание и на теб.

— Моля?

— Е, имам предвид желанието си да работя с млади хора, ощетени от обстоятелствата. Знаеш ли, навремето, когато живееше у нас, ти много ме беше впечатлил. Положението, в което ти се бе озовал, просто отвори очите ми. Защото дори тогава, в трети клас или нещо подобно, ти ме накара да се замисля — че това е, което бих искал да правя някой ден, нали разбираш, да помагам на деца.

— Уау — отвърнах, все още обмисляйки думата „ощетени“. — Аха. Страхотно.

— И действително е много вълнуващо, защото има толкова много начини да помагаш на млади хора в нужда. Искам да кажа, не знам доколко си запознат с положението във федерален окръг Кълъмбия, но там има много места с недостиг на подобни грижи, участвам в един проект за подготовка на деца от рискови групи по четене и математика, а това лято заминавам за Хаити по линия на организацията „Подслон за човечеството“.

— Той ли е?

Благовъзпитано потропване на токчета по паркета, леко докосване на пръсти по ръкава ми, и докато разбера какво става, Китси вече ме прегръщаше, а аз се усмихвах, свел поглед към бялорусата й коса.