Дона Тарт - Щиглецът

— Не си ли добре? — попита със сладникав тон господин Фоугъл — оплешивяващ банкер от Средния запад, с очила със стъкла без рамки, спретнат в двуредното си палто — лош късмет, ако се случи да е ваш банкер и закъснеете с вноската за ипотеката. — Колко жалко!

— Чудесно беше да се видим — каза госпожа Фоугъл, пристъпи напред и постави пълничката си ръка върху ръкава ми. — Сигурно ти е било приятно, че Пипа ви беше на гости? Иска ми се да я бях видяла, но тя беше толкова заета с приятеля си. Какво ще кажете за него… как се казваше той? — тя се обърна отново към Хоуби. — Елиът?

— Евърет — отвърна Хоуби с неутрален тон. — Добро момче.

— Да — казах аз и се обърнах, смъквайки палтото от раменете си. Появата на Пипа, направо от самолета от Лондон, заедно с въпросния „Евърет“, ми бе причинила един от най-тежките шокове през живота ми. Броях дните, часовете, тресеше ме от възбуда, не можех да спя, не можех да се възпра да не поглеждам часовника си всеки пет минути. Когато чух звънеца, скочих и буквално хукнах да отворя широко вратата — за да я видя на прага, хванала за ръка някакъв жалък англичанин?

— А той с какво се занимава? И той ли е музикант?

— Всъщност се занимава с музикални библиотеки — каза Хоуби.

— Не ми е ясно какво означава това в наши дни, с компютрите и така нататък.

— О, аз съм убедена, че Тио е напълно наясно с тези неща — каза госпожа Фоугъл.

— Не, всъщност не.

— Кибер-библиотекар? — каза господин Фоугъл, и се изкиска необичайно високо и весело. После се обърна към мен: — Вярно ли е това, което се говори, че в наши дни младите хора могат да завършат образованието си, без да са стъпили дори веднъж в библиотека?

— Не бих могъл да знам.

„Музикални библиотеки!“ Наложило ми се беше да повикам на помощ и последната капчица самообладание, с която разполагах, за да запазя лицето си безизразно (чувствайки как се разпадам отвътре, съзнавайки, че това е краят), да поема влажната ръка на англичанина — „Здравей, Евърет“, „Ти трябва да си Тио, толкова много съм чувал за теб“, дрън, дрън, дрън — докато стоях застинал на прага, като пронизан с щик янки, взиращ се в човека, който го е убил. Беше слабо, ококорено, подвижно момче, наивно, кротко, вбесяващо жизнерадостно, носеше джинси и спортна блуза с качулка като тийнейджър; а от бързата усмивка, която ми отправи, когато останахме сами в дневната — сякаш се извиняваше — ми причерня от ярост.

Всеки миг от техния престой беше мъчение за мен. По някакъв начин успях да го изтърпя. Макар че се опитвах да ги избягвам, доколкото ми беше възможно (колкото и да умеех да се преструвам, едва събирах сили да се държа учтиво с него; всичко, свързано с него, розовата му кожа, смутеният му смях, космите, които надничаха изпод маншетите на ризата му, ме изпълваше с желание да скоча и да избия конските му, типично английски зъби; каква ли изненада ще бъде, мислех си, ако старият очилатко изведнъж скочи и го стисне за топките?), все пак, колкото и да се стараех, не можех да стоя настрана от Пипа, навъртах се ненатрапчиво край нея и се мразех за това, дотолкова болезнено ме вълнуваше близостта й: босите й крака на закуска, голите й крака, гласът й. Случайно проблесналата белота под мишниците й, когато смъкваше пуловера си през главата. Мъчителната болка, която ми причиняваше, докосвайки с ръката си ръкава ми. „Здрасти, скъпи. Здравей, мили.“ Изправяше се зад мен, покриваше очите ми с шепи: изненада! Искаше да знае всичко за мен, всичко, което правех, я интересуваше. Сгушваше се до мен на тясното диванче за двама от епохата на кралица Ан, така че краката ни се допираха: о, Господи! Какво чета? Може ли да погледне айпода ми? Откъде имам този фантастичен часовник? Всеки път, когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се озовавам в Рая.

И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко — туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипе“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик — станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години — беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична.“ Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) — той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая.