Дона Тарт - Щиглецът

Развълнуван и измъчван от тревоги, бях влязъл почти несъзнателно в парка и вървях по алеята към езерото, където двамата с Анди, докато бяхме още в началното училище, бяхме седели в дългите си якета през не един зимен следобед, очаквайки майка ми да дойде и да ни заведе в зоологическата градина или на кино — мястото на рандевуто, седемнайсет часа нула-нула ! Но за съжаление напоследък все по-често се озовавах тук в очакване на Джеръм, който работеше като куриер на колело и ми продаваше дрога. Хапчетата, които бях откраднал преди толкова години от Ксандра, ме бяха тласнали по лош път: всякакви видове, „окси“, „рокси“ 145 145 Оксикодон и неговата разновидност роксикодон. — Б.пр. , морфин и „Дилаудид“ 146 146 Синтетичен хероин. — Б.пр. , когато успеех да се добера до нещо такова, купувах ги от години по улиците; през последните няколко месеца успявах да поддържам (в повечето случаи) равномерна схема на употребата — един ден вземах, един ден — не (макар че и в деня без дрога вземах също една доза, съвсем малко, колкото да не ми призлява) и въпреки че днешният ден по програма беше ден без дрога, започвах да се чувствам все по-зле, ефектът на водката, изпита с Плат, започваше да се изпарява и макар да знаех отлично, че не нося нищо със себе си, непрекъснато се опипвах от горе до долу, ръцете ми неволно постоянно се плъзгаха по палтото ми и в джобовете на сакото.

В колежа нямах никакви паметни и забележителни постижения. Годините, прекарани във Вегас, ме бяха направили негоден за каквато и да било упорита работа; и когато най-сетне завърших, на двайсет и една години (за шест, вместо за четири години, както беше по програма), си тръгнах от колежа без никакви високи оценки. „Честно казано, не виждам в дипломата ти нещо, което би ти позволило да кандидатстваш за магистратура“, беше казала научната ми ръководителка. „Особено като се вземе предвид, че ще трябва със сигурност да разчиташ и на финансова подкрепа.“

Но това не ме безпокоеше; аз знаех с какво искам да се занимавам. Кариерата ми на търговец бе започнала, когато бях седемнайсетгодишен и случайно се озовах на горния етаж в един от редките следобеди, когато Хоуби беше решил да отвори магазина. По онова време бях започнал да опознавам паричните затруднения на Хоуби; Гриша беше повече от прав, когато говореше за тежките последици, до които щеше да доведе склонността на Хоуби да трупа стока, без да я продава. („Ще си стои долу, ще боядисва и ще дялка дори и в деня, когато дойдат да залепят на вратата обява, че къщата се продава за дългове.“) Но независимо пликовете с писма от данъчните служби, които бяха започнали да се трупат сред каталозите от „Кристис“ и старите концертни програми на масичката в антрето („Съобщение за неплатени задължения“, „Повторно напомняне за дължими суми“, „Второ напомняне за неплатени задължения“), нищо не можеше да накара Хоуби да държи магазина отворен в продължение на повече от половин час, освен ако не се случеше по това време да се отбие някой приятел; а когато приятелите му станеха да си вървят, той често дори пропъждаше хора, влезли с намерение да купуват, и заключваше магазина. Почти винаги, когато се прибирах у дома, заварвах табелката „затворено“ на вратата на магазина, а пред витрините стояха хора и надничаха вътре. Най-лошо от всичко беше, че ако все пак събереше сили да отвори магазина, той имаше навик да отива някъде за чаша чай, оставяйки доверчиво вратата отворена, без да има някой на касата; и макар че Майк, който му носеше стока, бе проявил предвидливостта да заключи витрините със сребърни и златни предмети, немалко керамика и кристал бяха изчезнали, дори аз самият бях слязъл случайно в магазина един ден, откривайки там една стройна, спортно облечена майка с дете, която сякаш тъкмо се прибираше от занимания с „пилатес“, да пъха небрежно в чантата си едно преспапие.

— Струва осемстотин и петдесет долара — казах, а когато чу гласа ми, тя застина на място и вдигна ужасено очи. Всъщност струваше само двеста и петдесет, но тя ми подаде безропотно кредитната си карта и ме остави да регистрирам покупката — вероятно първата изгодна сделка в този магазин след смъртта на Уелти; защото приятелите на Хоуби (които бяха и основните му клиенти) съзнаваха отлично, че можеха да го убедят да им продава стоката си, снижавайки престъпно много и без това прекалено ниските цени. Майк, който понякога помагаше и в магазина, вдигаше цените безразборно, отказваше да се пазари и съответно не успяваше да продаде почти нищо.