Дона Тарт - Щиглецът

И все пак, с този Лушъс Рийв се бях издънил зле. Не можех да разбера какво иска. Всъщност той така неумолимо пренебрегваше извиненията ми и насочваше гнева си изцяло към Хоуби, че започвах да се питам дали не съм се натъкнал на някаква стара обида или омраза. Не ми се искаше да разкривам картите си пред Хоуби, споменавайки името на Рийв, пък и кой би могъл да има зъб на Хоуби, най-добронамерения и най-безкористния сред хората? Ровенето в интернет не ми помогна да науча за Лушъс Рийв нищо повече, имаше само няколко нищо незначещи споменавания в сайтовете със светски клюки, не участваше в никакви клубове на завършилите „Харвард“ — съществуваше само адресът му в една прилична част на Пето Авеню. По нищо не личеше да има семейство, отникъде не можеше да се разбере какво работи и как се издържа. Беше глупаво от моя страна да му издам чек — бях проявил алчност; мислех за намерението си да изградя документална история на скрина, въпреки че на този етап дори плик с пари, поставен дискретно под някоя салфетка и побутнат към него, не би ми гарантирал, че той ще престане да се занимава с този въпрос.

Стоях, забил юмруци в джобовете на палтото си, очилата ми се бяха замъглили от пролетната влага, а аз се взирах потиснато в калните води на езерото: имаше няколко невзрачни кафяви патици, найлонови пликчета се полюшваха във водата между тръстиките.

На повечето пейки имаше табелки с имената на хората, дарили пари за поставянето им — в памет на госпожа Рут Клайн и така нататък, но от всички табелки само табелката на пейката на майка ми, на нашето „място на рандевуто“, носеше по-различно и приветливо послание, дадено от анонимния дарител: „За многото възможности“. Това била Нейната Пейка още преди аз да се родя: в дните, когато била новопристигнала в града, седяла тук с книга през свободните си следобеди, минавала без обяд, когато парите отивали, за да си плати входа в Музея на модерното изкуство или за билет за някоя прожекция в кино „Парис“ 147 147 Кино в Манхатън, специализирано в представянето на филми за изкуствата и чуждестранни филми на оригиналния език. — Б.пр. . По-нататък, отвъд езерото, там, където алеята ставаше пуста и потъваше в сенки, се намираше онази неподдържана, самотна част на парка, където ние с Анди разпиляхме пепелта й. Анди беше онзи, който ме убеди да се промъкнем там и да я разпилеем, напук на забраните, нещо повече, да я разпилеем тъкмо на това място:

„Ами, нали разбираш, тук се срещахме с нея.“

„Да, но тук има примамки с отрова за плъхове, виж знаците.“

„Хайде, давай, няма никой.“

„Но тя обичаше и тюлените. Винаги ходехме да ги гледаме.“

„Да, ама не можеш да изсипеш пепелта там, вони на риба. Освен това ме побиват тръпки при мисълта, че тази купа или каквото и да е там ще стои в стаята ни.“

— Божичко — каза Хоуби, след като се бе взрял внимателно в мен в светлината на лампите. — Бял си като платно. Да не се разболяваш?

— Ами… — той тъкмо излизаше, с палто в ръка; зад него стояха господин и госпожа Фоугъл, закопчани догоре и с отровни усмивки. Отношенията ми със семейство Фоугъл („лешоядите“, както ги наричаше Гриша) бяха охладнели значително, откакто поех в свои ръце магазина; тъй като не забравях многото антики, които те практически бяха откраднали от Хоуби, аз сега лепвах по-висока цена на всяка вещ, ако имах дори най-слаби подозрения, че те биха могли да проявят интерес към нея; и въпреки че госпожа Фоугъл — която не беше глупава — бе започнала да телефонира направо на Хоуби, аз обикновено успявах да осуетя намеренията й — по най-различни начини, един от които беше да кажа на Хоуби, че вече съм продал въпросната вещ, но в разсеяността си съм забравил да й сложа надпис „продадено“.

— Ял ли си? — с присъщите си кротка разсеяност и мъглява представа за околния свят Хоуби не бе престанал да си въобразява, че аз и семейство Фоугъл сме все така свързани от дълбоко взаимно уважение. — Тъкмо се каним да отидем тук, наблизо, на вечеря. Хайде, ела с нас, искаш ли?

— Не, благодаря — отвърнах, виждайки пронизващия поглед на госпожа Фоугъл, насочен към мен, студената й, лицемерна усмивка, очите — като късчета ахат в безизразното й лице на застаряваща доячка. Обикновено ми доставяше удоволствие да пристъпя напред и да отвърна невъзмутимо на усмивката й — но сега, под неприветливата светлина в коридора, се чувствах изсмукан, избиваше ме студена пот, като че ли по някакъв начин бях изгубил позиции. — Мисля… ъъ, че ще вечерям вкъщи днес, благодаря.