Дона Тарт - Щиглецът

Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога.

Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Перт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина — пиано „Плейел“; странна, малка, изподраскана руска камея — ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по електронната поща, по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото — докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти — водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята — и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.

Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната — доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)…

— Извинявай — казах, малко по-късно, отколкото трябваше.

— Няма защо.

— Не, наистина, аз…

— Слушай — отново онази сладка, неопределена усмивка, — всичко е наред. Но скоро ще повикат пътниците за нашия полет (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?

„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца…“ — той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам-натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности… Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала — напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно — поболял се от самота след смъртта на майка си — аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност — каква подигравка — тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й.