Дона Тарт - Щиглецът

„Уау, Анди“, мислех си, поклащайки с обич глава, пресягайки се над голото рамо на Мартина, за да взема една от цигарите й. Тогава си бях казал, че би било много хубаво да се видя с него — жалко, че не беше в Ню Йорк — и че може би ще му се обадя по време на ваканцията, когато си е у дома.

Само че не го направих. Не бях във Фейсбук заради параноята си, а и рядко поглеждах вестник, но все пак не можех да разбера как така не съм научил — но пък през последните седмици толкова се тревожех за магазина, че не можех да мисля почти за нищо друго. Не че имахме финансови проблеми — напоследък парите идваха при нас наистина удивително бързо, печелехме толкова, че Хоуби, приписвайки на мен заслугата за спасението си (преди това се беше озовал на ръба на фалита), бе настоял да му стана партньор, което никак не ми се искаше предвид обстоятелствата. Но усилията ми да го разубедя само затвърдиха убеждението му, че трябва да си делим печалбата; колкото повече се опитвах да не обръщам внимание на предложенията му, толкова по-настоятелен ставаше той; с типичното си великодушие приписваше нежеланието ми на „скромност“, въпреки че аз всъщност се опасявах да не би партньорското ми участие да хвърли официална светлина върху някои неофициални сделки в магазина събития, които биха потресли горкия Хоуби до подметките на обувките му „Джон Лоб“ 141 141 Фирма-производител на луксозни мъжки обувки, основана в Англия през 1866 г. — Б.пр. , стига да знаеше. А той не знаеше. Защото аз бях продал съзнателно фалшификат на един клиент, клиентът беше разбрал и сега вдигаше скандали.

Нямах нищо против да върна парите — всъщност единствената възможност беше да откупя обратно стоката на загуба. В миналото този ход винаги ми беше вършил работа. Продавах силно променени или направо сглобени наново мебели като оригинали: ако — напуснал сумрака в „Хобарт и Блакуел“ — колекционерът забележеше у дома нещо нередно („винаги си носи джобно фенерче“, беше ме посъветвал Хоуби навремето, в началото на играта; „това, че в повечето антикварни магазини е толкова тъмно, не е случайно“), тогава аз — разстроен от недоразумението, но непоклатим в убеждението си, че предметът е автентичен — благородно предлагах да го купя обратно на цена, с десет процента по-висока от онази, която бе платил колекционерът, при условията на обикновена продажба. Така се представях като почтен човек, уверен в качествата на предлаганата от мен стока и готов да предприема и абсурдното, само и само за да бъдат доволни клиентите, и нерядко клиентът омекваше и задържаше покупката. Но в три-четири случая някои по-недоверчиви колекционери приеха предложението ми: онова, което колекционерът не съзнаваше, че фалшификатът — преминавайки от неговите ръце обратно в моите, на цена, която би трябвало да съответства донякъде на реалната му стойност — така получаваше доказателство за автентичност. Озовеше ли се отново в ръцете ми, аз вече имах документ, с който можех да докажа, че предметът е бил част от прочутата колекция на Еди-кого си. Независимо от сумата, която доплащах, купувайки обратно фалшификата от господин Еди-кой си (в идеалния случай актьор или моден дизайнер, заел се с колекциониране на старинни вещи като хоби — макар това да не означаваше, че е действително много именит колекционер), можех после да го продам на цена, приблизително два пъти по-висока от онази, на която го бях купил повторно, на някой дръвник от Уол Стрийт, който не можеше да различи „чипъндейл“ от „Етан Алан“, но беше повече от очарован да получи „официалната документация“, доказваща, че неговото писалище, дело на Дънкан Файф, или нещо подобно, преди това е било част от колекцията на господин Еди-кой си, именития филантроп/дизайнер/звезда на Бродуей… попълнете празните места.

Досега тази система бе функционирала. Само че този път господин Еди-кой си — в случая един превзет педал от горната част на Ийст Сайд, на име Лушъс Рийв — отказваше да захапе стръвта. Безпокояха ме две неща — той явно смяташе, че а/ е бил измамен съзнателно (което беше истина) и б/ че Хоуби е замесен в тази история и че дори именно той е скроил измамата, което не би могло да бъде по-далеч от истината. Когато се бях опитал да спася положението, настоявайки, че грешката е изцяло моя — покашляне, наистина, сър, грешите, като казвате това за Хоуби, аз действително съм съвсем нов в бизнеса и се надявам да не останете с лошо впечатление от мен, работата му е с такова високо качество, че подобни обърквания са разбираеми, не мислите ли? — господин Рийв („Наричайте ме Лушъс“), елегантен субект с неясна възраст и професия, остана неумолим.