Дона Тарт - Щиглецът

— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…

Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.

— Тио? — обади се госпожа Барбър. — Искаш ли нещо за пиене? Чаша чай? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Тя потупа брокатената кувертюра на леглото.

— Ела, седни тук, до мен. Моля те. Искам да те виждам добре.

— Аз… — тонът й, едновременно интимен и официален, породи у мен пристъп на безкрайна тъга, и когато погледите ни се срещнаха, ми се стори, че този момент преосмисли и настрои на фокус цялото минало, така че то стана прозрачно като стъкло, сложна мозайка от застинали мигове — дъждовни пролетни следобеди, потънал в сенки стол в антрето, лекото като перце докосване на ръката й по тила ми.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Госпожо Барбър… — започнах аз, преместих се на леглото, нагласяйки се предпазливо на самия му ръб. — Божичко, не мога да повярвам. Едва сега научих. Толкова съжалявам.

Госпожа Барбър стисна здраво устни като дете, което се опитва да не се разплаче.

— Да — каза тя, — ами… — и между нас се възцари ужасно, сякаш ненарушимо мълчание.

— Толкова съжалявам — повторих малко по-настоятелно, съзнавайки колко глупаво се държа, сякаш, като говорех по-силно, това по някакъв начин би представило скръбта ми като по-голяма.

Тя примигна с нещастно изражение; и тъй като не знаех какво друго да направя, аз поставих ръка до нейната и седяхме така мъчително дълго.

Накрая тя проговори първа.

— Така или иначе — тя избърса решително една сълза от ъгълчето на окото си, докато аз търсех отчаяно някаква подходяща реплика. — Той те спомена три дни, преди да умре. Беше сгоден и скоро щеше да се жени. За една японка.

— Не думайте. Наистина ли? — колкото и да бях натъжен, не можах да не се поусмихна: Анди беше избрал за втори език японския, именно защото си падаше по допълнителните сексуални интерпретации на манга герои и манга-мръсниците в моряшки униформи. — Японка от Япония?

— Именно. Дребосъче с писклив глас, разнася един четец за електронни книги с формата на плюшено животно. О, да, запознахме се — каза тя, повдигайки едната си вежда. — Пихме чай в „Пиер“, Анди превеждаше, докато ядяхме сандвичите си. Момичето — казва се Мияко — дойде, разбира се, на погребението… е, разбирам, всичко е въпрос на различия между културите, но явно е истина това, което казват за японците, че не дават външен израз на чувствата си.

Малкото кученце, Клемънтайн, бе допълзяло до шията на госпожа Барбър и сега се сгуши там, заприличвайки на плюшена яка.

— Признавам си, чудя се дали да не си взема и трето — каза тя, посягайки да го погали. — Ти какво ще кажеш?

— Не знам — отвърнах объркано. Беше изключително неприсъщо на госпожа Барбър да се интересува от чуждо мнение за каквото и да било, особено пък от моето.

— Трябва да кажа, че са ми голяма утеха — и двамата. Старата ми приятелка Мария Мерседес де ла Перейра се появи с тях една седмица след погребението, съвсем неочаквано — две кутрета в кошница, с панделки, и наистина, в началото не бях много убедена, но сега вече си мисля, че надали някога съм получавала по-подходящ подарък. По-рано никога не сме можели да държим кучета заради Анди. Беше толкова силно алергичен. Нали помниш?

— Помня.

Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.