Дона Тарт - Щиглецът

Плат се подсмихна.

— Признавам си, навремето ми се струваше странно, че приятелите на това момче биха проявили интерес към сополанко като Анди — каза той тихо, облегнат на вратата. — Не че ми пукаше. Бог ми е свидетел, Анди имаше нужда от човек, който да го заведе някъде да се надруса или нещо подобно.

Анди Сопола. Андроид. Пъпчивец. Посерко.

— Не връзваш ли? — продължи небрежно Плат, забелязал недоумяващия ми поглед. — А пък аз си мислех, че и ти си в играта. Навремето Кейбъл със сигурност се друсаше яко.

— Трябва да е било, след като аз заминах.

— Е, може би — не бях убеден, че ми харесва начинът, по който ме гледаше Плат. — Мама със сигурност те имаше за света вода ненапита, но аз знаех, че сте приятелчета с Кейбъл. А Кейбъл беше малък крадец — той се изсмя рязко, и на мен ми се стори, че с този звук се връща старият, неприятен Плат. — Бях казал на Китси и Тоди да заключват стаите си, докато си у нас, за да не откраднеш нещо.

— Значи затова е била цялата история? — от години не се бях сещал за случая с касичката на Китси.

— Ами… такава беше работата с Кейбъл… — той вдигна очи към тавана. — Разбираш ли, по едно време излизах със сестрата на Том, Джоуи, мили Боже, и тя беше една беля…

— Да — спомнях си отлично Джоуи Кейбъл — шестнайсетгодишна, с големи цици — как се отриваше в мен, дванайсетгодишното хлапе, в коридора в къщата им в Хамптънс, облечена само с миниатюрна тениска и оскъдни бикини.

— Джо Мърлата! Леле, какъв задник имаше! Помниш ли как се разкарваше гола около джакузито? Та така, говорехме за Кейбъл. В клуба на татко в Хамптънс го бяха спипали да се рови из шкафчетата в мъжката съблекалня — не е бил на повече от дванайсет-тринайсет години. Та значи е било, след като ти замина, а?

— Така трябва да е.

— Такива неща са се случвали в няколко клуба там. Разбираш ли, когато е имало големи турнири, такива неща — той се промъквал в съблекалните и крадял каквото му попадне. После, май вече в колежа — о, по дяволите, в кой колеж беше, не беше Мейдстоун, както и да е — така или иначе, Кейбъл се наел да помага през лятото на бара в клуба, откарвал разни старчета, прекалено къркани, за да шофират, по домовете им. Представителна външност, умее да разговаря — е, ти знаеш. Карал старчетата да му разказват историите си за войната, такива неща. Палел им цигарите, смеел се на вицовете им. Само че понякога се налагало да помогне на някое старче да стигне до вратата и на следващия ден се оказвало, че портфейлът му е изчезнал.

— Е, аз не съм го виждал от години — казах сухо. Не ми харесваше тонът, който бе възприел Плат. — А какво прави сега всъщност?

— Ами… нали ти е ясно. Пак се е захванал със старите си номера. Всъщност се вижда от време на време със сестра ми, макар че аз със сигурност бих прекратил тази история. Така или иначе — той промени леко тона — не искам да те бавя. Да знаеш, очаквам с нетърпение да кажа на Китен и Тоди, че съм те видял — особено на Тод. Беше му направил голямо впечатление, постоянно говореше за теб. Ще бъде в града следващия уикенд и съм сигурен, че ще иска да те види.

Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.

Главата ми не можеше да го побере. Милион пъти се бях канил да се обадя на Анди и единствено притеснението ме възпираше; вярно беше, че не поддържах връзки с хора от старото училище, но все пак се случваше да срещна някого, някогашната ни съученичка Мартина Лихтблау (с която имах кратка и неудовлетворителна връзка предната година, бях спал с нея само три пъти — любихме се крадешком, на някакъв сгъваем диван) — Мартина Лихтблау го бе споменала, Анди сега е в Масачузетс, виждате ли се още с Анди, о да, същият страховит зубър, само че сега го прави толкова демонстративно, че изглежда, как да кажа, ретро и шик. Представяш ли си, стъклата на очилата му са дебели като стъклото на бутилките от кока-кола — ходи с оранжеви кадифени панталони и си подстригва косата така, че прилича на шлема на Дарт Вейдър.