Дона Тарт - Щиглецът

— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.

— Е, Плат, миличък — настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?

— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.

— Толкова се радвам да го чуя.

— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.

— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?

— Моля?

Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“

— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?

— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.

— Наистина ли?! — тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!

— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така — бизнес-партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.

— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.

— Е, остава все пак Китси — каза Плат.

— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.

— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на ФицХенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?

— На Копли ли беше той?

— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.

— Значи все пак е Рембранд, така ли?

— Да. Само тази, измиването на краката. Останалите са „школа на…“. Собствените ми деца са живели в един дом с тези картини от самото си раждане, и нито веднъж не са проявили и най-бледа следа от интерес към тях, така ли е, Плат?

— Предпочитам да мисля, че някои от нас имаха постижения в други области.

Покашлях се и подех:

— Знаете ли, аз наистина се отбих само за да ви се обадя. Чудесно е, че ви видях — вас двамата… — обърнах се и към Плат, включвайки и него в казаното. — Иска ми се само да се бяхме видели при по-радостни обстоятелства.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Съжалявам — отвърнах, чувствайки се притиснат до стената. — Не мога, не и тази вечер. Но наистина ми се искаше да изтичам догоре за минутка, за да ви видя.

— Но тогава ще дойдеш друг път на вечеря, нали? Или на обяд? Или за да пийнем по нещо? — тя се разсмя. — Както ти предпочиташ.

— Ще дойда на вечеря, обещавам.

Тя ми подаде буза за целувка, както не бе правила никога, когато бях малък, не го правеше дори със собствените си деца.

— Колко прекрасно е да те видя отново тук! — каза тя, взе ръката ми и я притисна към лицето си. — Като в старите времена.

Докато вървяхме към вратата, Плат ме озадачи, правейки опит да се ръкува с мен по някакъв странен начин — беше донякъде като таен гангстерски знак или условно ръкостискане на представител на някакво братство, или дори знак от жестомимичната азбука — не знаех как да реагирам. В объркването си отдръпнах ръка и — като не можах да се сетя за нещо друго — свих юмрук, удряйки го в неговия, което ме накара да се почувствам глупаво.

— Е, това е. Радвам се, че се срещнахме — казах аз в настъпилото неловко мълчание. — Обади ми се.

— За вечерята ли? О, да. Вероятно ще вечеряме у дома, ако не възразяваш. Мама наистина не обича да излиза често — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. А после ме стъписа с думите: — Напоследък се виждам често с твоя стар приятел Кейбъл. Ще му бъде интересно да научи, че сме се виждали.

— Том Кейбъл? — разсмях се невярващо, макар да нямах особен повод за смях; лошият спомен от временното ни отстраняване от училище и от начина, по който той ме отсвири след смъртта на майка ми още ме смущаваше. — Значи се виждате? — продължих, когато Плат не реагира. — Не съм се сещал за него от години.