Дона Тарт - Щиглецът

— Предполагам, че трябва да задам въпроса защо искаш да продадеш тези неща.

— Е, не сме принудени да ги продаваме — каза той припряно. — Но работата е там, че тя страшно се инати за някои от тези стари дивотии.

Потърках едното си око.

— Плат…

— Така де, те просто си стоят — целият боклук. А част от тях ми принадлежи, монетите, някои пистолети и пушки, и разни други работи, защо баба ни ми ги завеща. Искам да кажа — допълни той отривисто, — смятам да говоря с теб напълно откровено. Досега работех с един друг тип, но честно казано, предпочитам да работя с теб. Познаваш ни, познаваш мама, и знам, че ще ми дадеш добра цена.

— Така — отвърнах неуверено. Последва безкрайна, изпълнена с очакване пауза — като че ли четяхме реплики от предварително подготвен сценарий и той уверено чакаше да произнеса предвидения отговор, а аз се чудех как да се отърва от него, когато погледът ми падна върху името на Лушъс Рийв и телефонния номер, изписан с изразителния, уверен почерк на Хоуби.

— Ами, хм, доста е сложно — отвърнах. — Искам да кажа, ще се наложи да видя лично нещата, преди да мога да кажа каквото и да било. Да, да — той се опитваше да ми говори нещо за снимки, — но снимките не са достатъчни. Освен това аз не търгувам с монети, нито пък с такава керамика, каквато ми описваш. Особено що се отнася до монетите, наистина трябва да се обърнеш към търговец, който се занимава само с това, а междувременно — продължих — той все още се опитваше да ме надговори, — ако въпросът е там, че ти трябват няколко хиляди долара, мисля, че мога да ти помогна.

Това го накара да млъкне.

— Да?

Мушнах пръст под очилата си, за да ги повдигна по-нагоре по носа.

— Ето какво… опитвам се да докажа произхода на един скрин — същински кошмар е, купувачът не ме оставя на мира, предложих му да го откупя обратно, но той явно е решил да предизвика скандал. Не знам по каква причина. Така или иначе, мисля си, че за мен ще бъде много полезно да мога да представя документ, доказващ, че съм купил скрина от друг колекционер.

— Е, мама те има за нещо изключително — отвърна той кисело. — Със сигурност ще направи всичко, което поискаш от нея.

— Само че работата е такава… — Хоуби беше долу и работеше с фрезата, но аз все пак заговорих по-тихо, — разбира се, ясно ти е, че разговорът е изцяло поверителен?

— Разбира се.

— Всъщност аз изобщо не виждам причина да намесваме майка ти. Мога да изготвя документ за продажба със задна дата. Но ако въпросният тип реши да задава въпроси, а е възможно да стане така, бих искал да мога да му кажа да се обърне към теб — да му дам телефонния ти номер, най-голям син, майката наскоро овдовяла, дрън-дрън и така нататък…

— Кой е този човек?

— Казва се Лушъс Рийв. Да си чувал нещо за него?

— Не.

— Е… все пак искам да те предупредя, че не е напълно изключено да познава майка ти, или поне да я е виждал някъде.

— Това не би трябвало да е проблем. Напоследък мама не се вижда почти с никого — той помълча, чух го как пали цигара. — И така, да предположим, че този тип се обади.

Описах скрина.

— С радост ще ти пратя снимка. Характерната отлика е фигурата на феникс, издялана най-отгоре. Ако се обади, не е необходимо да му казваш нищо друго, освен че този скрин е бил в къщата ви в Мейн, преди майка ти да го продаде преди няколко години. Ще се окаже, че го е купила от някакъв търговец, който междувременно е закрил бизнеса си, нали разбираш, някакъв старец, починал преди известно време, не помниш името, да му се не види, ще трябва да попиташ. Макар че, ако той продължава да настоява — учудващо бе да науча как няколко петна от чай и няколко минути в запалената фурна, на ниска температура, могат да състарят допълнително кочана стари квитанции от шейсетте години, купени от един битпазар, — няма да има проблем да те снабдя с документ и за тази покупка.

— Ясно.

— Добре. Така или иначе — опипвах наоколо, търсейки цигара, но цигара нямаше — ако се погрижиш за нещата по твоя линия, нали разбираш, ако се ангажираш да кажеш онова, което ми е необходимо, когато този тип се обади — ще ти дам десет процента от цената на скрина.

— Което е…?

— Седем хиляди долара.

Плат се разсмя — смехът му прозвуча странно щастливо и безгрижно.

— Татко винаги казваше, че всички вие, търговците на антики, сте мошеници.

Затворих телефона, чувствайки се оглупял от облекчение. Госпожа Барбър притежаваше не малко второкачествени и третокачествени антики, но притежаваше и толкова много действително стойностни вещи, че ми беше неприятно да си представям как Плат разпродава разни неща под носа й, без тя да подозира какво върши той. А ставаше ли дума за продажба по принуда, то ако някой създаваше впечатлението, че в момента има някакви трудно определими неприятности, то това беше именно Плат. Макар от години да не си бях спомнял за изключването му, обстоятелствата около него бяха толкова старателно пазени в тайна, че вероятно бе извършил нещо доста сериозно, нещо, което при не толкова строг контрол върху всичко станало можеше да доведе и до намеса на полицията: а това по някакъв странен начин ме успокояваше, смятах, че именно затова мога да разчитам, че ще прибере парите и ще си мълчи. А пък и — когато мислех за това, сърцето ми се изпълваше със задоволство — ако на този свят имаше човек, който би могъл да се държи пренебрежително с Лушъс Рийв или дори да го сплаши, това бе именно Плат: сноб от световна класа, сам умеещ отлично да тероризира хората.