Дона Тарт - Щиглецът

Навън валеше дъжд. На приземния етаж беше влажно и студено — противен, подземен хлад. Стоях и го гледах, без да знам какво да кажа и какво да правя.

— Моля те. Не се сърдя, просто искам да продължа с работата си. Всичко ще бъде наред. А сега, моля те, качи се горе — ако обичаш? — допълни той, защото аз не помръдвах. — Работата е сложна, наистина се налага да се съсредоточа, ако не искам да я оплескам.

Качвах се мълчаливо нагоре, стълбите скърцаха силно, вървях между наредените от двете ми страни снимки на Пипа, които ме гледаха с упрек, и не смеех да вдигна очи към тях. Когато слязох долу, имах намерение да започна първо с по-лесното и после да премина към централния номер в програмата. Но колкото и мръсен и непочтен да се чувствах, не събрах сили да го направя. Колкото по-малко знаеше Хоуби за картината, в толкова по-голяма безопасност се намираше. Би било нередно във всяко отношение да го въвличам в тази история.

И все пак ми се искаше да имах с кого да поговоря, някой, комуто да имам доверие. През няколко години все се появяваше по някоя вестникарска статия за изчезналите произведения, които, освен моя „Щиглец“ и две заети от друга колекция работи на Ван Аст, включваха и няколко ценни произведения от Средновековието и няколко египетски антики; учени бяха писали доклади на тази тема, писани бяха дори книги; престъплението беше споменато в челната десетка на обирите на произведения на изкуството в сайта на ФБР; навремето ми действаше много успокояващо приетото от повечето хора предположение, че онзи, който бе измъкнал двете картини на Ван Аст от залите 29 и 30, е откраднал и моята картина. Почти всички тела в зала 32 бяха намерени до рухналия вход; според анализаторите бе имало един период от десет до трийсет секунди, преди да падне носещата греда, през който няколко души биха могли да се измъкнат оттам. Отломките в зала 32 бяха прехвърлени с фанатично старание от хора с бели ръкавици, въоръжени със скенери и въпреки че рамката на „Щиглеца“ беше открита, неповредена (и бе окачена така, празна, в музея „Морицхойс“ в Хага, „като напомняне за незаменимата загуба за нашето културно наследство“), не бе открита нито една доказано автентична част от самата картина, нито една тресчица, нито едно от старинните пирончета, нито люспа от характерния жълт оловно-калаен пигмент. Но тъй като картината бе рисувана върху дървена плоскост, можеше да се предположи (и един историк, надут от съзнанието за своята знаменитост, яростно застъпваше тази теория, за което му бях много благодарен), че при взрива „Щиглецът“ е била изхвърлена от рамката си и е попаднала в доста големия огън, горящ в магазина за сувенири — епицентъра на експлозията. Бях го гледал в един документален филм по Пи Би Ес, как крачи наперено напред-назад пред празната рамка, фиксирайки настоятелно камерата си с поглед на човек, обигран в контактите с медиите. „Този миниатюрен шедьовър е оцелял при експлозията на барутните складове в Делфт, само за да срещне гибелта си векове по-късно в друга експлозия, също човешко дело, по една действителна ирония на съдбата, по-странна от нещо, извадено от разказите на О. Хенри или Ги дьо Мопасан.“

Що се отнася до мен, официалната версия — отпечатана в най-различни източници и приета за истина — гласеше, че съм бил на няколко зали разстояние от „Щиглецът“, когато е избухнала бомбата. Немалко журналисти се бяха опитвали да вземат от мен интервю през годините и аз бях отхвърлял предложенията им, до едно; но немалко хора, очевидци, бяха видели майка ми в последните й мигове в зала 24, красивата тъмнокоса жена в лъскавия шлифер, и много от тези очевидци твърдяха, че са ме видели до нея. Четирима възрастни и три деца бяха загинали в галерия 24 — и според официалната версия на историята, общоприетата версия, аз съм бил сред телата на пода, изпаднал в безсъзнание и останал незабелязан в суматохата.

Но пръстенът на Уелти беше физическо доказателство за това къде съм се намирал наистина. За мой късмет Хоуби не обичаше да говори за смъртта на Уелти, но от време на време — рядко, обикновено по-късно вечер, когато беше изпил няколко чаши — му се случваше да се отдава на спомени. „Можете ли да си представите как се почувствах? Нима не е чудо, че…?“ Неминуемо някой ден някой щеше да направи връзката. Открай време съзнавах това, но реейки се в наркотичната мъгла, бях пренебрегвал съществуващата опасност с години. Може би никой не се вслушваше в думите му. Може би никой никога нямаше да узнае.