Дона Тарт - Щиглецът

Седях на леглото си и се взирах през прозореца към Десета улица — хората тъкмо се прибираха от работа, излизаха на вечеря, разнасяха се резки изблици на смях. Ситен, подобен на мъгла дъждец падаше косо в белия светъл кръг, хвърлян от уличната лампа точно пред прозореца ми. Всичко ми се струваше сурово и нестабилно. Имах отчаяна нужда от хапче, и тъкмо се канех да стана, за да си сипя нещо за пиене, когато — близо до светлия кръг, но все пак извън него, забелязах нещо неприсъщо за обичайното движение по улицата — някакъв самотен силует, застанал неподвижно под дъжда.

След като мина половин минута и той продължаваше да стои там, аз изключих лампата и пристъпих към прозореца. Сякаш в отговор на движението ми силуетът се отдалечи още повече от лампата; но макар че чертите му не се различаваха добре в тъмното, аз успях да си съставя доста ясна представа за него: широки, приведени рамене, къси крака и масивен ирландски торс. Джинси и спортна блуза с качулка, високи, тежки обувки. Известно време той стоя неподвижно — фигура на работник, неуместно присъствие на улицата по това време, подминаваха го начинаещи фотографи и елегантно облечени двойки, развеселени студенти на път за вечеря. После той се обърна. Тръгна си бързо, раздразнено; когато се озова в светлината на следващата лампа, го видях как бърка в джобовете си и се обажда по мобилен телефон, привел глава, като че ли объркан.

Спуснах пердето. Бях доста склонен да повярвам, че ми се привиждат разни неща, всъщност така или иначе постоянно ми се привиждаше какво ли не — това бе част от живота в един съвременен град, тази почти невидима, втъкана в него нишка на страх, очакването на някаква катастрофа, трепването при звука на задействала се аларма на кола, вечно да очакваш нещо да се случи, да очакваш мириса на дим, трясъка на счупени стъкла. И все пак — искаше ми се да съм стопроцентово сигурен, че това е само плод на въображението ми.

Цареше гробна тишина. Процеждащата се през дантеленото перде светлина на уличната лампа рисуваше разкривени, подобни на паяжина шарки по стените. През цялото време бях съзнавал, че задържането на картината е грешка, и все пак я бях задържал при себе си. Нищо добро не можеше да излезе от това. Дори не можеше да се каже, че имах някаква полза от нея или че ми бе доставяла наслада. Навремето, в Лас Вегас, поне можех да я гледам, когато пожелаех, когато се чувствах зле, на заспиване, или когато тъгувах, рано сутрин или посред нощ, през есента или лятото, да я наблюдавам как се променя под слънчевите лъчи и в зависимост от времето навън. Едно бе да гледаш картината в музей, но да я наблюдаваш на всички тези светлини, в различни настроения, в различни сезони, бе все едно да я видиш по хиляди възможни начини, а да я държиш затворена в мрака — едно творение на светлината, което можеше да живее само в светлина — беше погрешно в толкова много отношения, че дори не бих се наел да ги опиша. Нещо повече от погрешно — това беше лудост.

Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.

Отговори Ета.

— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?

Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.

— Тя вкъщи ли е?

— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.

— Мхм… — нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?

— Кога ще дойдеш пак да се видим?

— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?

— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?

Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.

От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.