Дона Тарт - Щиглецът

Тя беше тази, която предложи да се оженим. Отивахме на някакво парти — тя със светлосиня рокля, парфюмирана с „Шанел №19“. Излязохме на Парк Авеню — позамаяни от коктейлите, които бяхме изпили горе — и в момента, когато прекрачихме прага, уличните лампи светнаха, така че двамата застинахме и се спогледахме: ние ли го бяхме направили? Ситуацията беше толкова смешна, че ние се разкикотихме истерично — сякаш светлината се лееше от нас, като че ли можехме да заредим с енергия Парк Авеню. И когато Китси ме хвана за ръка и каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим според мен, Тио? — аз знаех отлично какво се кани да ми каже.

— Да го направим ли?

— Да, моля! Не мислиш ли, че трябва? Струва ми се, че мама ще бъде толкова щастлива!

Дори не бяхме уточнили датата. Все я променяхме, ту заради свободните за венчавка часове в църквата, ту заради някой от гостите, чието присъствие беше задължително, ту заради нечии състезания, наближаващ термин за раждане и какво ли не друго. Ето защо сватбата постепенно се превръщаше в такова внушително събитие — списъкът на гостите наброяваше стотици, разходите — много хиляди, подбираха се костюми и се разработваха сценарии като за шоу на Бродуей — и аз не можех да си изясня напълно как тази сватба се превърна в такава суперпродукция. Знаех, че понякога майката на булката носеше вината за такива излезли от контрол сватбени представления, но в този случай нямаше как да прехвърлим отговорността на госпожа Барбър, която трудно можеше да бъде убедена да напусне стаята си и кошничката си с бродерия, която никога не отговаряше на телефонни обаждания, никога не приемаше покани и дори вече не поддържаше прическата си, тя, която навремето ходеше задължително през ден на фризьор — имаше постоянен час в единайсет, преди да отиде някъде на обяд.

— Нали мама ще се зарадва? — бе прошепнала Китси, смушквайки ме в ребрата с острото си лакътче, докато бързахме обратно към стаята на госпожа Барбър. И споменът за радостта на госпожа Барбър, когато узна новината ( ти й кажи , бе помолила Китси, ще бъде особено щастлива, ако го научи от теб ), беше миг, към който се връщах отново и отново в спомените си, и никога не ми омръзваше: учудването в очите й, после възторгът, лумнал неовладяно на хладното й, уморено лице. Бе протегнала една ръка на мен и другата на Китси, но онази прекрасна усмивка — никога нямаше да я забравя — беше всичко за мен.

Кой би предположил, че е в моя власт да направя някого толкова щастлив? Или че аз самият бих могъл някога да бъда отново щастлив? Настроенията ми политаха нагоре като изстреляни с прашка; след като бе стояло години наред заключено и анестезирано, сърцето ми пърхаше и се блъскаше като пчела, захлупена в буркан, всичко беше ярко, ясно очертано, объркващо, объркано — но това бе чиста болка в сравнение с онази, потисканата мъка, която ме бе измъчвала с години, притъпена от дрогата като болка от развален зъб, мръсната, противна болка от нещо гнило. Тази яснота ме хвърляше във възторг; сякаш бях свалил зацапани очила, размазвали очертанията на всичко, което бях гледал дотогава. Изживях цялото лято в състояние на трескаво опиянение: целият тръпнех, държах се глупаво, преливах от енергия, живеех от джин и салата със скариди и ободряващото тупкане на топките за тенис. И можех да мисля само за едно: Китси, Китси, Китси!

Бяха изминали четири месеца, вече беше декември, сутрините бяха студени и свежи, във въздуха се носеше звън на коледни камбанки; ние с Китси бяхме сгодени и можех ли да бъда по-щастлив? Но въпреки че всичко беше прекалено съвършено, сърчица и цветя, досущ като финал на музикална комедия, аз се чувствах зле. По неясни причини бълбукащият прилив на енергия, по който се носех цяло лято, изчезна в средата на октомври и аз паднах тежко на земята, под тъжно ръмящия дъждец, погълнат от тъга, която се простираше безкрай, във всички посоки: като изключим няколко души (Китси, Хоуби, госпожа Барбър), ми стана противно да се виждам с хора, не можех да се съсредоточа върху това, което ми говореха, не можех да разговарям с клиентите, не можех да поставям етикети на мебелите в магазина, не можех да пътувам с метрото, всички човешки дейности ми се струваха безсмислени, неразбираеми, като че ли се бях озовал в черен, гъмжащ мравуняк сред пустош, накъдето и да погледнех, не виждах искрица светлина, антидепресантите, които гълтах добросъвестно в продължение на осем седмици, не помогнаха дори малко, нито пък другите, които бях опитал преди това (така погледнато, бях опитал всички, но явно бях сред двайсетте процента нещастници, на които не им се полагаха ливади, осеяни с маргаритки, над които пърхаха пеперуди, а „тежки главоболия и помисли за самоубийство“); и въпреки че мракът понякога се разсейваше за достатъчно дълго време, за да мога да се ориентирам в окръжаващия ме свят, познатите силуети придобиваха яснота, както мебелите в спалнята започват постепенно да се очертават призори, но облекчението винаги си оставаше само временно, тъй като, кой знае защо, никога не се зазоряваше докрай, мракът отново поглъщаше всичко, преди да успея да се осъзная и отново започвах да се лутам в тъмното, сякаш някой бе излял мастило в очите ми.