Дона Тарт - Щиглецът

Хоуби изглеждаше озадачен.

— Но това е абсурдно.

— Да… — притворих очи, стиснах с два пръста носа си, — но той е много настоятелен. Затова и те съветвам да…

— Коя е тази жена?

— Ами някаква жена, негова възрастна роднина, нещо такова.

— Как се казва?

Опрях чашата в слепоочието си.

— Не знам.

— Тук ли живее? В града?

— Предполагам. — Въпросите му придаваха на разговора насока, която не ми се нравеше. — Така или иначе, просто изхвърли това нещо на боклука. Съжалявам, че не ти го казах по-рано, но наистина не исках да те тревожа. Ако не му обръщаме внимание, все някога ще му омръзне.

Хоуби погледна първо картата, после мен.

— Ще я задържа. Не — допълни той рязко, когато се опитах да кажа нещо, — това е повече от достатъчно, за да отидем в полицията, ако се наложи. Все ми е едно какво ще стане със скрина — не, не — той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, — това е недопустимо, ти си се опитал да поправиш грешката си, а той иска да те принуди да се заемеш с престъпна дейност. Откога продължава това?

— Не знам. Може би два месеца — продължих, защото той не преставаше да се взира в мен.

— Рийв — той оглеждаше смръщено картата. — Ще попитам Мойра — Мойра беше малкото име на госпожа ДеФрийс. — А ти ми кажи, ако той ти пише пак.

— Разбира се.

Не смеех дори да се опитам да си представя какво щеше да стане, ако се окажеше, че госпожа ДеФрийс познава Лушъс Рийв или е чувала за него, но за щастие никой не повдигна повече този въпрос. Като че ли беше чист късмет, че писмото до Хоуби подлежеше на различни тълкувания. Но заплахата в него бе ясно доловима. Глупаво бе да се тревожа, че Рийв ще се обърне към представителите на закона, тъй като — постоянно си го напомнях — единственият му шанс да вземе картината за себе си беше да ме остави на свобода, за да отида при нея.

И все пак, по някаква перверзна причина, това само ме караше да копнея още по-силно за картината, исках я близо до себе си, за да мога да я гледам, когато изпитам желание. Макар да знаех, че това е невъзможно, все пак мислех за това. Накъдето и да погледнех, във всеки апартамент, който оглеждахме двамата с Китси, отбелязвах възможни скривалища: високи шкафове, декоративни камини, широки подпокривни греди, до които можеше да се стигне само с много висока стълба, дъски на пода, които лесно можеше да бъдат повдигнати. Нощем лежах, вперил очи в тъмното, и фантазирах, представяйки си специално изработен огнеупорен шкаф, в който можех да я заключа и тя да бъде в безопасност, или дори нещо по-абсурдно — някаква тайна, климатизирана стая, като в замъка на Синята брада, в която да може да се влиза само ако знаеш шифъра на ключалката.

Моя, моя. Страх, обожествяване, мания за притежание. Насладата и ужасът на фетишиста. Напълно съзнаващ лудостта си, свалях изображения на картината на компютъра и телефона си, за да мога да я поглъщам тайно с очи, дигитално пресъздадени мазки на четката, късче светлина от седемнайсети век, компресирано в точки и пиксели, но колкото по-чисти бяха цветовете, колкото по-точно бе пресъздадено напластяването на боите, толкова повече копнеех за истинската картина, неподменима, великолепна, окъпана в сияние.

Прахозащитена среда. Денонощна охрана. Въпреки че се опитвах да не мисля за онзи австриец, който бе държал дъщеря си затворена в подземие в продължение на двайсетина години, за съжаление именно това сравнение ми идваше на ум. Какво би станало, ако умра? Ако ме блъсне автобус? Дали безформеният пакет нямаше да бъде взет погрешно за някакъв боклук и да бъде хвърлен в инсинератора? Три-четири пъти се обаждах, без да казвам името си, в хранилището, за да се убедя в онова, което вече ми беше известно от маниакално честите ми посещения в сайта на фирмата: гарантирани нива на температура и влажност, в допустимия диапазон на изискванията за съхраняване на произведения на изкуството. Понякога, когато се събуждах, ми се струваше, че съм сънувал всичко това, но много скоро осъзнавах, че не е така.

Но беше немислимо да отида там, докато Рийв дебнеше като котарак да се стрелна навън от дупката си. Трябваше да изчакам. За съжаление след три месеца щеше да се наложи да платя наема на сейфа; и предвид всичко станало не виждах основание да отида да го платя лично. Това, което трябваше да направя, бе просто да накарам Гриша или някой друг от момчетата да отиде да плати вместо мен в брой — бях уверен, че няма да задават никакви въпроси. Но после се бе случила втората неприятност: само преди няколко дни Гриша ме беше шокирал до крайна степен, като се промъкна в магазина, когато бях там сам и описвах седмичните продажби, отметна глава встрани като от нервен тик и каза: