Дона Тарт - Щиглецът

— Майор, трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Редовен ли си?

— Какво? — заради примесите на идиш и простонароден руски, допълнени от типично бруклински жаргон и думи, научени от рап-парчета, изразите на Гриша понякога не отговаряха на познатия ми английски.

Гриша изсумтя шумно.

— Май не ме разбираш правилно, шампионе. Питам дали при теб всичко е наред — дали нямаш проблеми със закона.

— Момент — казах, защото тъкмо събирах дълга колонка числа — а после вдигнах очи от калкулатора: — Я чакай, какво имаш предвид?

— Ти си ми брат, не обвинявам и не съдя. Просто искам да знам, ясно ли е?

— Защо? Какво е станало?

— Хора се навъртат около магазина, дебнат. Ти да знаеш нещо по въпроса?

— Кой? — хвърлих поглед през прозореца. — Какво? Кога е било това?

— Исках да те попитам. Не смея да отида с колата до Бъро Парк, да се видя с братовчеда Генка по една негова работа — страх ме е тези типове да не се повлекат подир мен.

— Подир теб? — аз седнах.

Гриша сви рамене.

— Става вече четири-пет пъти. Вчера, когато излизах от камиона, видях един от тях да се навърта пред магазина, но той прекоси улицата и се измъкна. С джинси — по-възрастен, спортно облечен. Генка представа няма какво става, но се подплаши, нали ти казвам, имаме си с него едни дела, та рече да попитам знаеш ли нещо за тая работа. Този човек никога не говори, само стои и чака. Питам се да не е заради твоите сделки с „шваца“ 159 159 Швац (идиш) — афроамериканец. — Б.пр. ?

„Шваца“ беше Джеръм; не го бях виждал от месеци.

— Е, добре тогава. Неприятно ми е да ти го кажа, но според мен полицията души наоколо. Майк… и той забеляза. Той пък реши, че е за издръжката, която трябва да плаща. Но този човек просто си стои и не прави нищо.

— И откога продължава това?

— Кой знае? Но е поне месец. Майк вика, че е по-отдавна.

— Следващия път, когато видиш този човек, ще ми го покажеш ли?

— Може да е частен детектив.

— Защо мислиш така?

— Защото някак по ми прилича на бивше ченге. Майк мисли така… ирландците разбират от ченгета, Майк вика, че изглежда по-стар, като пенсиониран полицай може би.

Ясно — казах, спомняйки си набития мъж, когото бях забелязал през прозореца на стаята си. Впоследствие го бях виждал още четири-пет пъти — или някой, който приличаше на него, да се навърта отпред, когато магазинът беше отворен винаги когато бях заедно с Хоуби или разговарях с клиент, в моменти, неудобни да искам от него обяснение — но пък той изглеждаше толкова безвреден, със спортна блуза с качулка и високи спортни обувки, че не можех да бъда сигурен. Веднъж — тогава се бях уплашил много — видях някакъв човек, който много приличаше на него, да се мотае пред сградата, в която живееха Барбърови, но когато се загледах, си казах, че греша.

— Навърта се тук от доста време. Но ето — Гриша помълча — знаеш, иначе нямаше да кажа нищо, може и да няма нищо, но вчера…

— Е, какво стана? Казвай — настоях аз, а той потри врата си и погледна гузно встрани.

— Ами друг някакъв тип, различен. И него бях виждал да се върти около магазина. Отпред. Но вчера влезе и попита за теб, по име. А пък на вид хич не ми се понрави.

Облегнах се рязко назад на стола си. Бях се питал кога Рийв щеше да реши да се появи лично.

— Не съм говорил с него. Бях навън — той посочи с глава — така че… Товарех камиона. Но го видях да влиза. Такъв човек се забелязва. Добре облечен, ама не като нашите клиенти. Ти беше на обяд и Майк беше сам в магазина — вика, влиза онзи и пита: „Тиодор Декър?“. Е, ти не си там и Майк му го казва. „Къде е?“. Един куп въпроси за теб, тук ли работиш, тук ли живееш, откога, къде си сега и разни такива.

— А Хоуби къде е бил?

— Не искал да говори с Хоуби. Казал, че му трябваш ти. После — той начерта с пръст линия по масата — излезе. Тръгна да обикаля наоколо. Наднича тук, наднича там. Оглежда навсякъде. Видях го от мястото, на което бях, от другата страна на улицата. Стори ми се странно. А пък… Майк не спомена за това посещение пред теб, защото рече, може пък да не е нищо, може да е нещо лично, „по-добре да не се месим“, но аз също видях човека и си казах, че може би е по-добре да знаеш. Защото, нали, играчът надушва друг играч, разбираш ли?

— Как изглеждаше? — попитах аз, и допълних, защото Гриша не отговори: — По-възрастен? Понатежал? Побелял?

Гриша изсумтя раздразнено.

— Не, не, не — и завъртя рязко, категорично глава. — Не беше някакъв дядка.

— Е, как изглеждаше тогава?