Дона Тарт - Щиглецът

Неспокойно сърце. Издигане на тайната в култ. Тези хора познаваха — също като мен — задните улички на душата, шепота и сенките, парите, преминаващи дискретно от ръка в ръка, паролите и кодовете, второто аз, всички онези скрити утехи, които издигаха живота над нивото на обичайното и го правеха такъв, че да си струва да се живее.

Джеръм — бях спрял на тротоара пред един евтин суши-бар, за да се ориентирам — Джеръм ми беше споменавал за един бар с червена тента, около „Сейнт Маркс“, може би на Авеню „А“? Той все казваше, че идва оттам, или че ще се отбие там, идвайки при мен. Барманката продавала под тезгяха на клиенти, които нямали нищо против да плащат двойно, за да не купуват от улични търговци. Джеръм постоянно й осигуряваше доставки. Името й — оказа се, че дори го помня — беше Катрина. Но тук като че ли всяка втора витрина принадлежеше на бар.

Повървях нагоре по „А“ и надолу по Първо Авеню: шмугнах се в първия бар, чиято тента беше оцветена в някакво подобие на червено — цветът беше по-близък до тъмножълтия тен на болен от хепатит, но не беше изключено някога да е бил червен — и попитах:

— Тук ли работи Катрина?

— Не — отвърна огненорижото момиче зад бара, без дори да ме погледне, докато наливаше бира.

Жени с пазарски чанти с колелца, задрямали, подпрели главите си на вързопи. Витрината беше украсена с обсипани с лъскав брокат образи на Дева Мария и декорация от Деня на мъртвите. Отвън ята сиви гълъби пляскаха безшумно с криле.

— Знам, че мислиш за това, знам, че мислиш за това… — каза тихичко нечий глас в ухото ми.

Обърнах се и видях набит, широко ухилен чернокож мъж, от когото лъхаше остра миризма; имаше златен преден зъб и ми подаваше визитна картичка, на която пишеше: „Боди Арт, Пиърсинг.“

Разсмях се — той също, с дълбок, плътен смях — сякаш си бяхме разменили шега, която само двамата разбирахме, пъхнах картичката в джоба си и си тръгнах. Само миг по-късно съжалих, че не го бях попитал къде да търся онова, което ми трябваше. Дори да не пожелаеше да ми каже, създаваше впечатление, че знае.

Боди Пиърсинг. Масаж и акупресура на крака. Купуваме злато. Купуваме сребро. Голям брой бледи хлапета и после, по-нататък едно изпито момиче с „раста“-плитки, съвсем само, с мръсно кученце и някакъв картонен надпис, толкова изтрит, че не се четеше. Обзет от чувство на вина, бърках по джобовете си за дребни — щипката за банкноти, която ми бе подарила Китси, бе прекалено стегната, трудно ми беше да измъкна една, нервничех, съзнавайки, че всички наоколо ме гледат и тогава — подвикнах „Хей!“ и отскочих, защото кученцето заръмжа и скочи, щракна с острите си като игли зъби и захапа ръба на единия ми крачол.

Всички се смееха — хлапетата, един уличен продавач, някакъв готвач с мрежа за коса на главата, който говореше по телефона си, седнал на стъпалата пред един вход. Издърпах крачола си, с което предизвиках нов изблик на смях, обърнах се, и за да се успокоя от преживяната изненада, се мушнах в първия бар, който видях — тентата беше черна с нещо червено по нея — и попитах бармана:

— Тук ли работи Катрина?

Той спря да бърше чашата.

— Катрина ли?

— Аз съм приятел на Джеръм.

— Катрина? Да нямате предвид Катя?

Хората, насядали край бара — източноевропейци — бяха замлъкнали.

— Може би, хм…

— Какво е фамилното й име?

— Ъъъ… — един тип с кожено яке се завъртя на табуретката, заставайки с лице към мен, и впери в мен поглед, достоен за Бела Лугоши 162 162 Псевдоним на Бела Ференц Дежьо Блашко (1882-1956), американски актьор от унгарски произход, известен най-вече с ролята си на граф Дракула в едноименния фиш от 1931 година, както и с други значими участия във филми на ужасите. — Б.пр. .

Барманът не откъсваше очи от мен.

— Това момиче, което търсите — за какво ви е?

— Ами аз всъщност, аз…

— Какъв е цветът на косата й?

— Ъъъ… руса? Или… всъщност… — по изражението му личеше, че всеки момент ще ме изхвърлят — а може би и по-лошо; очите ми се спряха на бейзболната бухалка зад тезгяха — сигурно съм сбъркал, оставете…

Излязох от бара и вече се бях отдалечил доста надолу по улицата, когато някой изкрещя зад мен:

— Потър!

Застинах на място и го чух как се провикна отново. После се обърнах невярващо. И докато си стоях, все още неспособен да повярвам, а потокът от минувачи течеше от двете ни страни, той се разсмя и пристъпи бързо напред, за да ме прегърне.

— Борис — заострени като стрехички черни вежди, весели черни очи. Беше по-висок, лицето му беше още по-изпито, белегът над окото му беше останал, имаше и няколко нови. — Уау.