Дона Тарт - Щиглецът

— Защо имам чувството, че се опитваш да промениш темата на разговора?

— Не съдя никого! Просто… навремето направихме доста щуротии. Неща, които според мен ти не помниш. Не, не! — продължи той бързо и завъртя глава, забелязал изражението ми. — Нямам предвид това . Въпреки че, държа да отбележа, ти си единственото момче, с което някога съм делил легло!

Смехът ми избухна гневно, като че ли се бях задавил от нещо или кашлях.

— Що се отнася до това — продължи Борис с пренебрежителен тон, облегна се и отново стисна ноздрите си, — пфу! Предполагам, че понякога се случва на тази възраст. Бяхме млади и имахме нужда от момичета. Струва ми се, че може би ти виждаше в това нещо друго. Но не, чакай — каза той бързо, и изражението му се промени — бях избутал назад стола си, чиито крака застъргаха по пода, исках да си вървя, — чакай — повтори и ме хвана за ръкава, — недей, моля те, чуй какво се опитвам да ти кажа, помниш ли изобщо онази вечер, когато гледахме „Доктор Но“?

Вземах палтото си от облегалката на стола. Но когато чух думите му, спрях.

— Помниш ли?

— Трябва ли да си спомням? И защо?

— Знам , че не помниш. Защото навремето те подлагах на тестове. Споменавах „Доктор Но“, пусках шеги. За да разбера как ще реагираш.

— Та какво стана с „Доктор Но“?

— Това беше скоро след като се запознахме! — коляното му подскачаше бясно. — Мисля, че не беше навикнал на водка — никога не знаеше колко да си налееш. Влезе с една голяма чаша, толкова голяма, водна чаша, и аз си казах: „да му се не види!“ Не помниш ли?

— Имаше много подобни вечери.

— Да, не помниш. Чистил съм повърнатото от теб — хвърлях дрехите ти в пералнята — ти дори не знаеше, че съм го направил. Плачеше и ми говореше какви ли не неща.

— Какви неща?

— Ами… — по лицето му се изписа нетърпение — о, ами че майка ти била загинала по твоя вина… че искаш ти да си бил умрял вместо нея… че ако умреш, може би отново ще бъдете заедно, в мрака… няма защо да се задълбочаваме в това, не искам да ти стане неприятно. Ти беше много зле, Тио — но през повечето време ми беше забавно да бъдем заедно! Беше навит на всичко… но всъщност беше много зле. Предполагам, че всъщност е трябвало да лежиш в болница. Случваше се да се покатериш на покрива и да скочиш оттам в басейна, помниш ли? Можеше да си счупиш врата, беше абсолютна лудост! Лягаше нощем по гръб на платното, нямаше никакви улични лампи, нямаше начин някой да те види, чакаше някоя кола да мине и да те прегази, трябваше да се боричкам с теб, за да те вдигна и да те завлека обратно в къщата…

— Щял съм да лежа доста време на онази шибана, забравена от Бога улица, преди оттам да мине кола. Можело е и да спя там, да си взема спален чувал.

— Няма да изпадаме в подробности. Ти беше откачил. Можеше да убиеш и двама ни. Една вечер намери кибрит и се опита да запалиш къщата, това спомняш ли си го?

— Просто се шегувах — отвърнах смутено.

— Ами килимът? А онази голяма дупка от изгаряне на дивана? Обърнах възглавниците наопаки, за да не забележи Ксандра.

— Този боклук беше толкова евтин, че в тапицерията нямаше дори огнезащитни съставки.

— Добре, добре. Нека бъде твоето. Така или иначе, да се върнем на онази вечер. Гледаме ние „Доктор Но“, ти вече го беше гледал, аз обаче не, много ми харесваше, а ти беше вече съвсем „в говно“, стигнахме до оня момент на неговия остров, всичко страшно готино, и той натиска някакво копче и показва откраднатата картина, нали се сещаш?

— О, Боже!

Борис се изкиска.

— И ти го направи! Бог да ти е на помощ! Беше страхотно. Толкова пиян, че залиташе… „Искам да ти покажа нещо“! Нещо прекрасно! Най-хубавото, което можеш да си представиш! Беше застанал пред телевизора. Не, наистина! Аз си гледам филма — започваше най-интересното, но ти не искаше да си затвориш устата. „Разкарай се!“ Тъй или иначе, ти излезе бесен, крещеше „майната ти“, вдигаше страхотен шум. Тряс, бум, прас. И после се появи с картината, разбираш ли? — той се разсмя. — Странно, аз бях напълно убеден, че ме лъжеш. Световноизвестна картина от музей? Хайде, моля ви. Но… картината беше истинска. Всеки би забелязал.

— Не ти вярвам.

— Е, все пак е вярно. Наистина разбрах, че е така. Защото, ако беше възможно да се рисуват фалшификати, които изглеждат така… Лас Вегас щеше да е най-красивият град в историята на света! Така или иначе… беше толкова смешно! Аз толкова гордо те учех да крадеш ябълки и сладкиши от магазина, а ти беше откраднал световноизвестно произведение на изкуството.