Дона Тарт - Щиглецът

— Не съм го крал.

Борис се изкиска.

— Не, не — ти обясни. Съхраняваше я на безопасно място. Това било сериозно задължение, най-важното в живота ти. Та казваш — каза после той и се приведе напред, — че не си я отварял и не си я поглеждал? През всичките тези години? Какви са те били прихванали?

— Не ти вярвам — казах отново. — Кога я взе? — продължих, когато той подбели очи и извърна поглед. — Как?

— Виж, както вече казах…

— Как очакваш от мен да повярвам и на една дума от всичко това?

Борис отново обърна очи към тавана. Бръкна в джоба на палтото си за айфона и извади на него някаква снимка. После ми го подаде през масата.

Беше обратната страна на картината. Репродукция на самата картина можеше да се намери навсякъде. Но гърбът беше характерен като пръстов отпечатък: тлъсти капки восък за печати, кафяв и червен; неравномерно налепени етикети от всякакви европейски страни (римски цифри; разкривени подписи, написани с перо) — напомняше на сандък за багажа от едновремешен параход или на някакъв договор, сключен преди много години. Ронещите се слоеве жълто и кафяво се отличаваха с почти органична плътност, като напластени мъртви листа.

Той прибра отново телефона в джоба си. Седяхме дълго в мълчание. После Борис посегна да си вземе цигара.

— Сега вярваш ли ми? — попита той и издуха дим през ъгълчето на устата си.

Атомите в главата ми се въртяха шеметно и се разпиляваха; оживлението, породено от малката доза наркотик, вече избледняваше, тревогата и безпокойството се промъкваха незабелязано като мрака преди гръмотевична буря. Измина един дълъг, печален миг, в който ние се гледахме — високочестотни сигнали, химическо взаимодействие на самота със самота, като двама тибетски монаси на планински връх.

После аз станах, без да кажа и дума, и взех палтото си. Борис също скочи.

— Чакай — каза той, докато аз се извих настрана, за да мина покрай него. — Потър? Не си тръгвай сърдит. Когато казах, че ще те обезщетя, бях искрен…

— Потър? — извика той отново, когато аз преминах през потракващата мънистена завеса и излязох на улицата, в мръсносивата светлина на зазоряването. Авеню „С“ беше пусто, ако изключим едно самотно такси, чийто шофьор като че ли ми се зарадва също толкова, колкото аз на него, и се стрелна незабавно към мен, забивайки спирачки, за да ме вземе. Преди Борис да успее да каже дори още една дума, аз се качих на таксито и потеглихме, оставяйки го там, застанал в палтото си до редица боклукчийски кофи.

Докато стигна до хранилището, бе станало вече осем и половина сутринта, челюстта ме болеше от скърцане със зъби, а сърцето ми като че ли всеки миг щеше да се пръсне. Чиновническа зора: утрото на пешеходците гърмеше и сияеше, изпълнено със заплаха. В десет без четвърт вече седях на пода в стаята си, в къщата на Хоуби, а съзнанието ми се въртеше и люшкаше като пумпал, клатещ се ту на една, ту на друга страна. На килима около мен се търкаляха две пазарски торби; една никога не ползвана едноместна палатка; калъфка за възглавница от бежово хасе, все още съхранила миризмата на спалнята ми във Вегас; тенекиена кутия, пълна с най-различни таблетки, „Роксикодон“ и морфин, които, съзнавах това, трябваше да бъдат изхвърлени в тоалетната; и плетеница от опаковъчни лепенки, които бях прерязал внимателно с макетен нож — двайсет минути деликатна работа, чувствах пулса във върха на пръстите си, ужасявах се, че може да натисна прекалено силно и да увредя неволно картината, докато накрая успях да освободя едната страна, обелвайки внимателно пласт по пласт, с треперещи ръце: само за да намеря — притиснат между картони и увит във вестници — един изподраскан учебник по гражданско образование („Демокрацията, различността и ти!“).

Пъстра, мултикултурна тълпа. На корицата — деца от Азия, Латинска Америка, афроамериканци, деца от коренното население на Америка, едно момиче с мюсюлманска забрадка на главата и белокожо дете в инвалидна количка се усмихваха и се държаха за ръце пред американското знаме. Вътре, сред жизнерадостния, глуповат свят на книгата, свят на добри граждани, в който представители на различни етноси се включваха щастливо в живота на своите общности, а градски деца надзираваха с лейки в ръце своя проект за подобряване на жилищната среда, грижейки се за растение в саксия, чиито клони бяха илюстрация за различните разклонения на управлението на страната — вътре Борис беше рисувал кинжали с неговото име на тях, рози и сърца около инициалите на Котку, както и две бдящи очи, извили лукаво поглед встрани, точно над един частично попълнен образец за тест: