Джеймс Клавел - Вихрушка

— Спите вече около шестнадесет часа. Ногър и двамата ни механици почти ви внесоха на ръце и после и двамата заспахте. Аз и Мак ви съблякохме, поизмихме част от калта и ви занесохме в леглото — страхувам се, че не пипаме особено нежно, но вие така и не се събудихте.

— Азадех добре ли е?

— О, да. Проверих няколко пъти, спи като пеленаче. Какво ста… о, извинете, никакви въпроси! Първо бръснене и баня. Страхувам се, че водата не е много топла, но включих електрическата печка в банята, вече трябва да се е постоплило…

Сега Рос наблюдаваше Петикин, който поднасяше уискито на Макайвър и Гавалан.

— Сигурен ли сте, че няма да пиете, капитане?

— Не, не, благодаря. — Рос несъзнателно хвана дясната си китка и я разтри. Енергията му бързо се изчерпваше, чувствуваше се много уморен.

Гавалан забеляза това и разбра, че няма много време.

— Можете ли да си спомните нещо, което да ни даде представа, къде може да е Ерики?

— Нищо повече от това, което ви казах. Може би Азадех ще може да помогне — името на човека от Съветите беше нещо като Цертага — онзи, с когото Ерики беше принуден да работи на границата. Както ви казах, те я използваха като заплаха и имаше някакви усложнения с баща й и с пътуването, което щяха да предприемат заедно — съжалявам, не мога да си спомня точно. Другият човек, който беше приятел на Абдула хан, се казваше Мжитрик, Пьотър Олег Мжитрик. — Това напомни на Рос за кодираното съобщение на Виен Розмънт за хана, но той реши, че не е работа на Гавалан, нито пък всичките убийства, нито пък бутането на човека под камиона на пътя, нито че един ден ще се върне обратно в селото и ще отсече главите на касапина и каландара, които, ако не беше милостта на Бога и планинските духове, щяха да я пребият с камъни и да го осакатят. Ще го направи, след като докладва, след като види Армстронг или Толбът, или американския полковник, но преди това ще ги попита кой е предал операцията при Мека. Някой го е направил. За момент мисълта за Розмънт, Тенцинг и Гуенг го заслепи. Когато мъглата се разсея, той погледна часовника на камината.

— Трябва да отида до едно място близо до британското посолство. Далеч ли е оттук?

— Не, можем да ви закараме, ако искате. — Гавалан погледна Макайвър. — Мак, хайде да тръгваме… може би ще успея да хвана Толбът. Ще имаме време да се върнем, за да видим Азадех и Ногър, ако е тук.

— Добра идея.

— Може ли това да стане сега? Съжалявам, но се страхувам, че ще заспя отново, ако не го направя.

Гавалан стана и облече тежкото си палто.

— Ще ви дам на заем едно палто и някакви ръкавици — каза на Рос Петикин. Видя как очите му се стрелнаха към коридора. — Да събудя ли Азадех?

— Не, благодаря. Ще… просто ще надникна.

— Втората врата вляво.

Те го проследиха с поглед как върви по коридора, стъпките му бяха безшумни като на котка, как тихо отвори вратата, застана за миг на прага, после затвори отново. Рос взе пушката си и двете кукрита, своето и на Гуенг. Помисли за момент, после постави своя нож на камината.

— В случай, че не се върна — каза той, — кажете й, че това е подарък, подарък за Ерики. За Ерики и за нея.

В двореца на хана: 5,19 следобед.

Вцепененият каландар на Абу Мард стоеше на колене.

— Не, не, Ваше височество, молла Махмуд ни заповяда, кълна се…

— Той не е истински молла, кучи сине, всички знаят това! За Бога, вие… вие сте се гласели да замервате с камъни дъщеря ми! — крещеше ханът. Дишаше тежко, конвулсивно, лицето му беше станало на петна. — Вие сте се осмелили! Вие сте се осмелили да пребиете моята дъщеря с камъни?!

— Той беше, Ваше височество — прошепна каландарът, — моллата го реши, след като я разпита и тя призна изневярата със саботьора.

— Ти, кучи сине! Ти подстрекаваше и активно подпомагаше този лъжемолла… Лъжец! Ахмед ми разказа какво се е случило! — Ханът се подпря на възглавниците на леглото си. Зад него стоеше телохранителят му. Ахмед и другите стражи бяха обградили плътно каландара. Нажуд, най-голямата му дъщеря, и Айша, младата му съпруга, седяха отстрани, опитващи се да скрият ужаса си пред неговата ярост и вцепенени от страх, че той може да я прехвърли върху тях. На колене до прага, все още в изпоцапаните от пътуването дрехи и разтреперан от страх стоеше Хаким, братът на Азадех, който току-що беше пристигнал; по нареждане на хана беше натикан тук под стража и слушаше с тиха ярост Ахмед, който обясняваше какво се беше случило в селото.

— Ти, кучи сине — развика се отново ханът, пръскайки слюнка. — Ти си позволил… ти си позволил на онова куче, саботьора, да избяга… ти си позволил да я повлече със себе си… ти си подслонил саботьора, а после… после се осмеляваш да съдиш един от моето… моето семейство и си щял да я пребиеш с камъни… без да поискаш моето одобрение?