Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ще разбереш със сигурност. И вземи ключ от входната врата.

Мъжът видя, че очите й просветват, и скри учудването си. „Ако това противоречи на скрупулите ти, не обръщай внимание“ — помисли си той. — Вземи си палтото, тръгваме веднага.

Докато преминаваше през спалнята към външната врата, коленете й трепереха.

— Чакай. — Мъжът напъха съдържанието обратно в чантата й и после, като че ли се сети в последния момент, небрежно уви онова, което беше на възглавницата, в една от книжните й кърпички и също го сложи вътре.

— Да ти напомня да се подчиняваш.

— Не, моля ви! — Сълзите й потекоха. — Не мога, само това не…

Мъжът тикна чантата в ръцете й.

— Тогава го хвърли.

Нещастна тя се дотътри до банята и го изхвърли в клозета, и отново й се повдигна, повече отпреди.

— Побързай.

Когато отново дойде на себе си, тя го погледна.

— Когато… когато се върнат останалите и открият… ако не съм тук, те… те ще разберат, че… че съм част от онези, които… които са направили това, и…

— Разбира се. За глупаци ли ни мислиш? Мислиш ли, че сме сами? В момента, в който се върнат, те ще са мъртви. И това място прочистено.

В апартамента на Макайвър: 4,20 следобед.

— Не знам, господин Гавалан, не си спомням много, след като оставих Азадех на хълма и влязох в базата, горе-долу до момента, когато пристигнахме тук — разказваше Рос. Той носеше една от униформените ризи на Петикин и черен пуловер, черни панталони и обувки, беше обръснат и спретнат, но лицето му издаваше пълното му изтощение. — Но преди това всичко се случи както… както ви казах.

— Ужасно — въздъхна Гавалан. — Но благодаря на Господа за вас, капитане. Ако не сте били вие, другите щяха да са мъртви. Без вас щяхме да загубим всички. Да пийнем по нещо, дяволски студено е. Имаме малко уиски — той направи знак на Петикин. — Чарли?

Петикин отиде до бюфета.

— Разбира се, Анди.

— Аз няма да пия, благодаря, господин Макайвър — каза Рос.

— А аз ще си пийна, макар че е малко раничко — каза Макайвър.

— И аз — присъедини се към него Гавалан.

Двамата бяха пристигнали съвсем скоро, все още потресени от преживяното и обезпокоени от това, че бяха чукали дълго на вратата на Шаразад, но никой не им отвори. После дойдоха тук. Рос, който спеше на канапето, скочи и стисна огромния си нож. Когато ги видя, прибра оръжието и промълви:

— Извинявайте.

— Няма нищо — небрежно отвърна Гавалан, преглъщайки страха си. — Аз съм Андрю Гавалан. Здравей, Чарли! Къде е Азадех?

— Още спи в другата стая — отвърна Петикин.

— Извинявай, че те стреснах — обърна се Гавалан към Рос. — Какво се случи в Табриз, капитане?

Рос им разказа всичко доста несвързано. Внезапното му събуждане го беше объркало. Главата и цялото тяло го боляха, но се радваше, че може да разкаже какво се беше случило, възстановявайки всичко, запълвайки постепенно празнотите, поставяйки частите на местата им. Освен Азадех. „Не, все още не мога да й намеря мястото.“

Тази сутрин, когато се стресна от кошмарния си полусън, всичко му се беше объркало в главата — реактивни двигатели, оръжия, камъни, експлозии, студ. Вторачи се в ръцете си, за да се увери кое е сън и кое — реалност. После видя някакъв човек, който го гледаше любопитно, и му извика:

— Къде е Азадех?

— Още спи, капитан Рос, тя е в свободната стая оттатък — успокои го Петикин. — Помните ли ме? Чарли Петикин — Дошан Тапе?

Рос претърсваше паметта си. Спомените му се връщаха бавно. Ужасни неща. Огромни бели петна, много големи. Дошан Тапе? Какво за Дошан Тапе? Отиде там да хване хеликоптер и…

— А, да, капитане, как сте? Радвам се… да ви видя. Тя спи ли?

— Да, като бебе.

— Това, че спи, е добре — каза той. Умът му все още не работеше съвсем добре.

— Първо ще пийнем по чашка. После ще вземете един душ и ще се обръснете — ще ви намеря някакви дрехи и бръснарски принадлежности. Вие сте горе-долу моя ръст. Гладен ли сте? Имаме яйца и малко хляб, не е много пресен, но…

— О, не, благодаря, не съм гладен… много сте любезен.

— Дължа ви едно черпене — не, поне десет! Дяволски се радвам, че ви виждам. Слушайте, много ми се иска да разбера какво се случи… добре де, Макайвър отиде на летището да вземе нашия шеф Анди Гавалан. Скоро ще се върнат и ще трябва да им разкажете всичко, а дотогава — никакви въпроси, сигурно сте изтощен.

— Благодаря, да, още ми е… още ми е малко… Спомням си, че оставих Азадех на хълма, после почти нищо не помня, само проблясъци, подобно на сън, докато не се събудих преди малко. Колко съм спал?