Тили Багшоу - Дуел

— Мислиш ли, че са дошли да видят Бен Девино? — попита Мили.

Победител в Лос Аламитос, Девино бе местно момче, потеглило към върха, несъмнено изгряваща звезда на небосклона на състезанията с каубойски коне, но само защото бе страхотен жокей. Освен умения, Девино имаше и чудесен външен вид — приличаше на младия Робърт Редфорд.

— Сигурен съм, че някои от тях са дошли заради него — усмихна се Дилън. — А други са тук, за да видят Мили Локуд Гроувс — единствената английска каубойка.

— Да бе — засмя се Мили. — Не мисля така.

Но изпита силна благодарност заради подкрепата. Тъй като Съмър се държеше отвратително с нея, а Боби бе в Ел Ей в големия й ден, беше хубаво да има поне един приятел наоколо.

Знаеше, че е дребнаво и глупаво, но откак бе видяла снимката на Джаспър и Рейчъл в „Татлър“, бе обзета от комплекс за малоценност. За една нощ радостта, че се надбягваше отново, и гордостта от напредъка й в нов и напълно различен спорт се бяха стопили и сега се чувстваше потисната, сякаш се бе провалила. Рейчъл имаше спонсорски сделки, за Бога. Яздеше прочути коне на писти, за които всички бяха чували. А Санта Инес звучеше като Марс за хората у дома. Това бе потискащо.

Когато Боби говореше за каубойските коне, всичко изглеждаше вълнуващо. Телевизионни репортажи, награди за милиони, бързина, каквато не можеше да се види на другите надбягвания. Но досега Мили не бе видяла нищо подобно. Дори в днешното състезание, където щеше да се надбягва с поне двама национално известни ездачи, наградата бе само десет хиляди долара. А единствените телевизионни екипи, които забеляза, бяха местни.

— Да видим как е нашият красавец — предложи Дилън, като отвори новото алуминиево ремарке.

Купено с парите на Тод, то бе елегантно и ултрамодерно. Огромен инициал — Хайуд, бе изрисуван с черно отстрани. Майтапът бе, че сега конете пътуваха по-удобно и луксозно от хората.

— Здрасти, готин — засия Мили, като се втурни и погали Дани, един от най-новите жребци в Хайуд и вече неин любимец.

Бръкна в джоба си, извади един от бързо намаляващите бонбони „Поло“ и го поднесе към сухите устни на коня. Ужаси се, когато научи, че в Америка не продават „Поло“, и бе много пестелива със запасите си. Но сега се ухили доволно, когато видя как Дани омете подаръка си.

— Това е за енергия — каза тя сериозно, като треньор, даващ наставления на най-добрия си играч. — Днес искам сто и десет процента от теб, момче. Да покажем на Боби какво изпуска.

Както и при другите надбягвания тук, в които бе участвала, атмосферата в Балард бе много по-спокойна и небрежна от всички подобни събития в Англия. Състезателите и зрителите се мотаеха заедно наоколо. Виждаха се много хора на коне и бе трудно да определиш кой се състезава и кой не. За щастие Дилън бе до нея, за да й помогне.

Той поведе нея и Дани към дългата редица маси, където група мъже отбелязваха имената в списъците и раздаваха хартиени лигавници с номерата на ездачите.

— Имам чувството, че съм на училищно състезание — отбеляза Мили, когато й закачиха зелен лигавник с номер 4.

Всички жокеи носеха джинси и тениски и само няколко от тях, включително Мили, бяха решили, че е нужно да си сложат каска.

— Не изглежда много професионално, нали?

— Разбира се, че е професионално — възрази Дилън. — Професионално означава, че ще ти платят, нали? Ако спечелиш, ще вземеш десет хиляди долара. А аз ще получа петстотин.

— Така ли? — обърка се тя.

— Разбира се. Залагам на теб — гордо каза той. — Десет кинта в залог петдесет към едно.

— Петдесет към едно? — възмути се Мили. — Петдесет към едно? За пълно лайно ли ме смятат? Има само дванадесет състезатели, за Бога. Как може залогът да е петдесет към едно?

Дилън не й обърна внимание, а прегледа отново важната информация.

— Зеленият лигавник означава, че ще се надбягваш в третото състезание — обясни й той. — То е след петнадесет минути.

— Мамка му — изруга момичето, като бързо се отърси от възмущението си. — Петнадесет минути? Значи трябва да отидем на заграденото място, нали?

Всъщност нямаше заградено място, а само малко пространство с груба трева до късата писта, където жокеите си бъбреха небрежно, сякаш нямаха и една грижа. Някои дори пиеха бира. Всичко бе абсолютно различно от атмосферата в Нюмаркет. Ранният студ бе заменен от ярко слънце, достатъчно силно, за да накара хората да предпочетат студените напитки, а конете да се изпотят от вълнение.

Мили си пожела за миг Боби да е тук, за да й каже няколко окуражителни думи, но после се стегна. Не беше дете. Нямаше нужда някой да й държи ръката.