Тили Багшоу - Дуел

Дилън се втурна по петите му и осъзна, че наистина бе станало нещо сериозно.

— Хей, човече — сложи той ръка на рамото на приятеля си. — Какво има?

— Боби! — доволният писък на Мили можеше да бъде чут по цялата писта.

Тя скочи от седлото и се затича към тях щастливо, после се хвърли в ръцете на Боби.

— Все пак дойде! Не мога да повярвам, че дойде!

— Мили… — започна той, но вълнението й го накара да занемее.

— Видя ли всичко? Видя ли цялото състезание? — избърбори тя щастливо. — О, Господи, Дани беше страхотен! Невероятен! Бен Девино ни победи само с около двадесет сантиметра. Бен Девино! А залозите срещу нас бяха петдесет към едно. Можеш ли да повярваш на тази наглост? Петдесет срещу шибано едно? Извинявай — промърмори тя, разтълкувала погрешно каменното изражение на Боби. — Съжалявам за грубия език. Но, честно казано, не е ли абсурдно?

— Мили — повтори той тихо и този път тя го чу.

— Да? — попита с усмивка. — Какво? Изглеждаш ужасно сериозен.

— Имам лоша новина. Мисля, че трябва да седнеш.

Хвана я за ръка и я дръпна на празната пейка. Проряза я лошо предчувствие и тя стисна топлите му пръсти здраво. Беше странно да преминеш внезапно от дива радост към тревога — емоционалния еквивалент на това някой да пререже кабела на асансьора ти. Погледна Дилън с очакване, но той изглеждаше не по-малко объркан от самата нея.

— Какво? — повтори тя нетърпеливо.

— Баща ти — отговори Боби. — Майка ти се обади у дома преди час. Получил е нов инсулт. Масивен. Докато спял нощес.

Мили сложи ръка пред устата си, когато усети как закуската се надига в гърлото й.

— Отвели са го в болницата — продължи Боби, като стисна ръката й здраво. — Но мозъкът му бил толкова засегнат, че лекарите не успели да направят нищо. Ужасно съжалявам, скъпа. Починал е в единадесет и половина тази сутрин.

За Мили това бе най-ужасната Коледа в живота й.

Потънала в нечовешка мъка заради загубата на баща си, когото обожаваше, тя копнееше да се обърне към някого за утеха. Но Сесил бе лепилото, което бе споявало семейството й. Без него тя, Линда и Джаспър се мотаеха из Нюуелс като части от повредена машина. И нямаха какво да си кажат.

Погребението се оказа най-леката част. Боби долетя за него, за да я подкрепи и да не се чувства прекалено самотна. Линда успя да сдържи собствената си мъка, като се хвърли в организирането на церемонията. Но веднага след като погребението приключи и последните гости си отидоха, в щастливия навремето дом се възцари зловеща тишина.

— Трябва да остана тук поне до Нова година — каза Мили на Боби на път към летището два дни след погребението.

Разтреперана от студ в зеления си пуловер и прекалено големите за нея джинси, тя изглеждаше измършавяла и измъчена от стреса. Разправяше се непрестанно с конете и купчините съболезнователни писма, които Линда нямаше сили да прегледа. През последните три дни едва бе хапнала нещо и вече започваше да й личи.

— Остани толкова време, колкото ти е нужно — нежно отговори Боби. — Истинският състезателен сезон започва чак през пролетта. Няма да изпуснеш много.

Искаше й се да му каже и да го попита безброй неща. Все пак бяха изминали само шест месеца откак самият Боби бе загубил баща си. Вероятно би могъл да я разбере по-добре от всеки друг.

Но думите замираха на устните й. Дълбоко в себе си все още се чувстваше близка с него, особено сега, след смъртта на баща й. Но ужасната официалност, която се бе настанила между тях, отказваше да изчезне. Всичко, което се опитваше да му каже, звучеше фалшиво. Насилено. Грешно.

Искаше й се Боби да не заминава.

— Обади ми се — каза накрая, когато той извади куфара си от багажника и пъхна глава в колата, за да се сбогуват. — И пожелай на всички у дома весела Коледа. Особено на Дилън.

— Ще го направя — обеща той и я целуна по главата, която ухаеше на шампоан и конска грива. — А ти се опитай да не позволиш на Рейчъл да те дразни. Става дума за теб и семейството ти, а не за нея.

— Да, знам — въздъхна Мили. — Ще опитам.

Но бе много по-лесно да се каже, отколкото да си изпълни.

Веднага щом се върна от Калифорния, Мили видя, че Рейчъл успешно я бе заместила в Нюуелс. Баща й бе единственият, който не се бе поддал на гнусните й маневри. Но него вече го нямаше, а Линда бе по-уязвима от обикновено и Рейчъл не бе губила време да се възползва от слабостта й. Беше се настанила в дома им с тихата безмилостност на отровен паяк.

Под претекст, че иска да помогне: „Не се измъчвай, госпожо Локуд Гроувс. Остави аз да се оправя с кредиторите. Ние с Джаспър ще се погрижим за банката от твое име. Не, наистина не е проблем“, тя бе превзела не само крехкото сърце на майка й, но и финансовите й дела.