Тили Багшоу - Дуел

— Дилейни, а не Деморни — каза едната. — Нали знаеш, Рейчъл. Онази, която мрази Мили и е гадже на брат й.

— Да, да, знам — отвърна приятелката й. — Но откъде знаеш, че е подписала? Имам предвид, не си виждала договора, нали?

Мили почувства как космите по тила й настръхват. Какъв договор?

— Разбира се, че не — заяви първата. — Джими Прайс е по-потаен от Кремъл. Но чух жена му да съобщава това на приятелката си. Наема я.

— Мислиш ли, че ще зареже Мили? — попита другата. — Ами ако тя спечели днес? Тогава няма да я зареже, нали?

— Откъде да знам. Може и да го направи. Имам предвид, Мили не изглежда много добре. Виждала съм гладуващи етиопци с повече месо по кокалите от нея. Ако някой има нужда от добро похапване, това е тя. Повече месо и картофи.

Жените излязоха и затръшнаха вратата зад себе си.

Мислите на Мили запрепускаха. Вярваше, че днес е решителният момент за нея. Ами ако вече бе закъсняла? Дали наистина Джими бе наел долната кучка зад гърба й?

Слава Богу, нямаше време да размишлява върху чутото. Закъсняваше. Надигна се с усилие, излезе от страничната врата и тръгна към заградената площ, където я чакаше Кали.

Бог да го благослови. Изглеждаше спокоен и кротко похапваше трева, сякаш нямаше никакви грижи.

— Ето те — извика Джил облекчено, когато Мили се метна на седлото. — Започвах да се паникьосвам, че си избягала.

След няколко секунди Мили си пожела наистина да бе избягала. Застанал точно пред нея, като Клинт Истуд в стар уестърн, бе Боби.

Не го беше виждала от онази ужасна вечер в Бел Еър, когато бе спала за първи път с Тод. Изуми се колко различен изглеждаше.

Тогава беше невероятно силен. Разгневен, наранен, но все още могъщ физически, като умиращ бик, нападащ матадора. Но сега? Сега изглеждаше примирен, изморен, почти съсипан.

Мили знаеше, че няма право да каже и дума по въпроса, но Боби бе отслабнал страшно много. А и раменете му бяха отпуснати по странен начин. Къде беше онзи Боби, когото помнеше? Пламенният, арогантен и небрежен каубой, когото видя за първи път на стълбите в Нюуелс? Красавецът, в когото се влюби безнадеждно и отчаяно?

И тогава се случи. Боби вдигна глава и улови вторачения й поглед.

В миг оглушителната какофония сякаш заглъхна, тълпите изчезнаха и останаха само те двамата. Ако сърцето й още биеше, то Мили не можеше да го усети.

Боби, от друга страна, усещаше само лудото биене на собственото си сърце.

Беше виждал безброй снимки на Мили по телевизията и вестниците, откак се срещнаха за последен път. Но друго бе да я види на живо. Изглеждаше болна. Слаба, бледа, почти мършава. Наистина ужасно. Желанието да я свали от коня и да я отнесе далеч оттук бе толкова силно, че той не можа да се удържи и пристъпи напред. Но с всяка стъпка неувереността му се засилваше и накрая просто спря на място и се вторачи в нея.

— Здрасти.

Гласът й беше толкова тих и слаб, че отначало не я чу, а само видя устните й да оформят думата. Тя се прокашля и опита отново.

— Не знаех, че ще те видя днес.

— Е, ето ме — мрачно отвърна той.

Мили затрепери и стисна гривата на Кали за подкрепа.

— Върна ми писмото — промълви. — Разбирам защо. Имам предвид, мисля си, че разбирам.

— Не, не разбираш — ледено я сряза Боби. — Как можеш да разбереш? Ти не разбираш нищо.

Искаше я ужасно много. Искаше да й прости, да я обича, да бъде всичко за нея. Но по някакъв необясним начин желанието само засилваше яростта му. Сякаш бе програмиран да се държи грубо, да продължи да я притиска, докато напълно я отблъсне от себе си в изкривена самозащита.

— Винаги си се интересувала само от собствения си успех, независимо от цената. Е, сега го получи. Надявам се, че си щастлива.

Понечи да се отдалечи. Мили извика отчаяно.

— Не съм щастлива! Боби, моля те. Не знаех за „Комарко“. Тод никога не ми казваше нищо. Трябва да ми повярваш. Не знаех!

Но той вече се отдалечаваше.

— Ох, мамка му! Мамка му! Мамка му! Това не изглежда добре.

Дилън стоеше прав и наблюдаваше надбягването. Застанала до него, на мястото, където трябваше да е Боби, бе Ейми. Държеше ръката му и, въпреки кошмара за горката Мили, който се разиграваше пред тях, се усмихваше широко.

Не се случи така, както си го бе представяла, но все пак бе чудесно. Търси Дилън цял час, когато пристигна, тъй като в бързината си да облече близнаците забрави мобифона си. Тъкмо започна да губи надежда, че ще го види, когато той се блъсна в нея пред една от будките за сладолед.