Кормак Маккарти - Пътят

В покрайнините на един малък град седнаха в кабината на някакъв камион да си починат, взирайки се през стъклото, измито от скорошните дъждове. Бяха капнали от умора. Лек повей на вятъра вдигна пепелта от земята. Край пътя имаше табела, чийто надпис вещаеше смърт. Буквите бяха избледнели с годините. Мъжът почти се усмихна. Можеш ли да го прочетеш? — попита той.

Да.

Не му обръщай внимание. Там няма никой.

Те мъртви ли са?

Мисля, че да.

Бих искал онова малко момче да беше с нас.

Да вървим, каза той.

Красиви сънища, с които ти е неприятно да се разделиш. Неща, вече непознати в този свят. Студът го подкани да напали огън. Споменът за това как тя прекоси моравата на път към къщата в тънка розова рокля, залепнала за гърдите й. Помисли си, че всеки запомнен къс от миналото хвърля някаква сянка върху произхода му. Като в салонна игра на отгатване. Казваш думата и я предаваш нататък. Затова, бъди предпазлив. Онова, което промениш в паметта, има своята реалност, знайна или не.

Вървяха по улиците, наметнати с мръсните одеала. Мъжът беше затъкнал пистолета на кръста си и държеше момчето за ръка. В далечния край на града видяха една самотна къща в полето, приближиха, влязоха и обиколиха стаите. Озоваха се пред едно огледало и той почти вдигна револвера. Това сме ние, татко, прошепна момчето. Това сме ние.

Мъжът се спря при задната врата и погледна полето, пътя отвъд него и голата пустош отвъд пътя. Във вътрешния двор имаше иззидано барбекю, направено от 200-литров варел, разрязан по края с горелка и сложен върху желязна рамка. Няколко мъртви дървета на двора. Ограда. Ламаринена барака за инструменти. Той отметна одеалото си и го хвърли върху раменете на момчето.

Искам да ме чакаш тук.

Искам да дойда с теб.

Отивам само да хвърля един поглед. Просто постой тук. Ще можеш да ме виждаш през цялото време. Обещавам ти.

Той прекоси двора и бутна вратата, все още държейки пистолета. Беше нещо като градинска барака. Мръсен под. Метални рафтове с пластмасови саксии по тях. Всичко беше покрито с пепел. В ъгъла стояха градински инструменти. Косачка. Дървена пейка под прозореца, а до нея метален шкаф. Отвори го. Стари каталози. Пакети със семена. Бегония. Грамофонче. Натъпка ги в джоба си. За какво ли му бяха? На най-горния рафт имаше две кутии с машинно масло, той пъхна пистолета в колана си, пресегна се, взе ги и ги сложи на пейката. Бяха много стари, направени от мукава с метални капачки. Маслото се беше просмукало през картона, но все пак изглеждаха пълни. Отстъпи една крачка и погледна през вратата. Момчето седеше на задните стълби на къщата и го наблюдаваше. Когато се обърна, видя метална кутия с бензин в ъгъла зад вратата. Знаеше, че в нея не би могло да има гориво, но когато я повдигна леко с крак и я пусна да падне отново на земята, отвътре се чу лек плисък. Взе я, отнесе я на пейката и се опита да развие капачката, но не можа. Извади клещите от джоба на палтото си и опита с тях. Те едва успяха да обхванат капачката, но все пак тя поддаде, той я сложи на пейката и поднесе кутията към носа си. Гранива стара миризма. Но това беше бензин и той щеше да гори. Зави капачката на мястото й и пъхна клещите в джоба си. Огледа се за някакъв по-малък съд, но не намери. Не трябваше да изхвърля бутилката. Започна да тършува из къщата.

Докато вървеше през моравата, му прилоша и трябваше да спре. Помисли си, че може да е от миризмата на бензина. Момчето продължаваше да го гледа. Колко дни оставаха до смъртта? Десет? Нямаше да бъдат много повече. Не можеше да мисли. Защо беше спрял? Извърна се и погледна тревата. Тръгна обратно. Опипваше земята с крак. Спря се и отново се обърна. Сетне закрачи към бараката. Върна се с една права лопата и заби острието й на мястото, където беше стоял преди. Започна да копае, хвърляйки пръстта настрани.

Напредваше бавно. Боже, беше толкова уморен. Облегна се на лопатата. Вдигна глава и погледна момчето. То не беше помръднало. Наведе се и продължи да копае. Скоро се наложи да почива след всяка лопата пръст. Онова, което най-накрая намери, беше парче шперплат, покрит с битумна настилка за покрив. Откопа краищата. Това беше врата, може би деветдесет на сто и осемдесет сантиметра. В единия край имаше резе с катинар, завит в найлонова торба. Почина си, облегнат на лопатата, заровил чело в свивката на лакътя си. Когато вдигна глава, момчето стоеше на двора само на няколко крачки от него. Беше уплашено. Не я отваряй, татко, прошепна то.

Всичко е наред.