Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Слънцето припичаше, пред очите му плуваха червени петна, въздухът трептеше в дъното и от това трептене му се струваше, че кълбото танцува на едно място като буй над вълни. Мина покрай кофата, като суеверно повдигаше краката си по-високо и внимаваше да не настъпи някое черно мастилено петно, а после, като затъваше в рохкавата пръст, се помъкна напряко през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Целият беше облян в пот, задъхваше се от горещината и в същото време го побиваха ледени тръпки, тресеше го яко, сякаш беше махмурлия, а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше наум едно и също като молитва: „Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»“

Комарово, февруари — ноември 1971 година

Ложата на Анкиния арбалет беше направена от черна пластмаса, а тетивата бяха от хромова стомана и се изпъваха с едно дръпване на безшумно плъзгащата се ръчка. Антон не признаваше нововъведенията. Той имаше солидно бойно оръжие в стила на маршал Тоц — крал Пиц Първи, обковано с черна мед, с макара, на която се намотаваше шнур от волски жили. А пък Пашка взе пневматична карабина. Понеже беше мързелив и не го биваше в дърводелския занаят, той смяташе арбалетите за детство на човечеството.

Те спряха лодката на северния бряг, където от жълтата пясъчна урва стърчаха разкривени корени от борове. Анка остави кормилното весло и се огледа. Слънцето вече беше се издигнало над гората и всичко беше синьо, зелено и жълто — синя мъглата над езерото, тъмнозелени боровете и жълт отвъдният бряг. А небето беше ясно, белезникавосиньо.

— Нищо няма там — каза Пашка. Младежите седяха, наведени над борда, и гледаха във водата.

— Грамадна щука — уверено каза Антон.

— Ей с такива плавници, нали? — попита Пашка.

Антон не отговори. Анка също погледна във водата, но видя само собственото си отражение.

— Да бяхме се изкъпали — каза Пашка, като потопи ръката си до лакът във водата. — Студена е — съобщи той.

Антон се премести на носа и скочи на брега. Лодката се заклати. Антон се хвана за борда и с очакване погледна Пашка. Тогава Пашка се изправи, сложи веслото на рамо като кобилица и извивайки долната част на тялото си, издекламира:

Антон мълчаливо дръпна лодката.

— Ей, ей! — развика се Пашка и се хвана за борда.

— Защо печени? — попита Анка.

— Не зная — отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. — Но нали е хубаво? Стадо печени акули.

Те започнаха да изтеглят лодката на брега. Краката им затъваха във влажния пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.

— Крака си премазах — каза Пашка и взе да си оправя червената превръзка на главата. Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно над дясното ухо, както у дългоносите ирукански пирати. — Животът пет пари не струва, хей! — заяви той.

Анка съсредоточено си смучеше пръста.

— Убоде ли се? — попита Антон.

— Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти…

— Я покажи!

Тя го показа.

— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?

— На ра-а-мо и покрай брега — предложи Пашка.

— Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? — каза Антон.

— На лодка и баба знае — обясни Пашка. — А по брега: първо, има тръстики, второ — урви, трето — вирове. С шарани. И сомове има.