Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Стой — каза на Артър.

Момчето послушно замръзна на мястото си. Реакцията му беше добра — просто застина с повдигнат крак, а после бавно и внимателно го свали на земята. Редрик спря до него. Тук коловозът явно се спускаше и напълно се изгубваше в мъглата. И там, в мъглата, имаше нещо. Нещо голямо и неподвижно. Безопасно. Редрик внимателно подуши въздуха. Да, беше безопасно.

— Напред — промълви той тихо, почака Артър да направи крачка и тръгна след него. С крайчеца на окото зърна лицето на Артър, красиво очертания профил, чистата кожа на бузите и решително свитите устни под изисканите мустаци.

Те потънаха в мъглата до кръста, после до шията, а след още няколко секунди отпред се замярка кривата грамада на вагонетката.

— Край — каза Редрик и взе да смъква раницата. — Седни, където стоиш. Почивка.

Артър му помогна да свали раницата и после двамата седнаха един до друг на ръждясалата релса. Редрик откопча единия джоб на раницата, извади пакет с храна и термос с кафе и докато Артър разтваряше пакета и нареждаше сандвичите върху раницата, измъкна от пазвата си манерката, разви капачката и затворил очи, бавно отпи няколко глътки.

— Ще глътнеш ли малко? — предложи му той, като изтри с длан гърлото на манерката. — За смелост…

Артър обидено поклати глава.

— Нямам нужда да пия за смелост, мистър Шухарт — каза той. — По-добре ще е кафе, ако позволите. Доста влажно е тук, нали?

— Влажно е — съгласи се Редрик. Той скри манерката, избра си един сандвич и го захапа. — Щом се разнесе мъглата, ще видиш, че всичко наоколо е само блата. Едно време по тези места имаше комари — страшна работа…

Редрик замълча и си наля кафе. Кафето беше горещо, гъсто и сладко, да го пиеш сега даже беше по-приятно, отколкото алкохола. От него миришеше на дома му. На Гута. Но не просто на Гута, а на Гута по пеньоар, току-що станала от сън, с все още личащ на бузата белег от възглавницата. „Защо ли се забърках в тази работа — помисли си той. — Петстотин хиляди… А за какъв дявол са ми тези петстотин хиляди? Да не би да смятам бар да си купувам с тях? Парите са нужни, за да не мисли човек за тях. Така е. Добре го каза тогава Дик. Ама нали аз и без това не мисля за тях напоследък. За какъв дявол са ми тогава тези пари? Къща имам, градина имам, в Мармънт няма да остана без работа… Нави ме Лешояда все пак, нави ме като хлапе…“

— Мистър Шухарт — неочаквано каза Артър, като гледаше настрани. — А вие сериозно ли вярвате, че това нещо изпълнява желания?

— Глупости — разсеяно продума Редрик и замря с поднесената към устата чашка. — А ти откъде знаеш за какво нещо сме тръгнали?

Артър смутено се засмя, прекара пръсти през гарвановочерната си коса, подръпна я и каза:

— Ами ей така, досетих се… Вече не помня какво по-точно ме наведи на тази мисъл… Е, първо, татко по-рано все мърмореше за това Златно кълбо, а в последно време изведнъж престана и вместо това, по-често взе да минава край вас, а пък аз нали зная, че каквото и да разправя той, вие не сте никакви приятели… После, стана някак си странен напоследък… — Артър отново се засмя и поклати глава, спомняйки си за нещо. — А напълно се убедих, когато вие с него изпитвахте този дирижабъл в пущинака… — Той потупа с ръка раницата, където плътно беше натъпкан сгънатият балон. — Честно казано, проследих ви тогава и като видях как издигнахте торбата с камъни и я поведохте над земята, веднага всичко ми стана ясно. Според мен в Зоната освен Златното кълбо, нищо друго тежко не е останало. — Той отхапа от сандвича, задъвка и замислено каза с пълна уста: — Само дето не разбирам как ще го закачите, то сигурно е гладко…

Редрик все така го гледаше над чашата и си мислеше колко са различни — бащата и синът. Нищо общо нямаше между тях. Нито в лицето, нито в гласа, нито в душата. Гласът на Лешояда беше дрезгав, подмилкващ се, един такъв подъл, но когато говореше за това, говореше хубаво. Не можеше човек да не го слуша. „Рижи — говореше той тогава, навел се през масата. — Та ние останахме всичко на всичко двама и на двамата ни се падат два крака и двата са твои… На кого, ако не на тебе? Та това може би е най-ценното от всичко в Зоната! На кого ще се падне, а? Мигар ще се падне на тия чистофайници и техните машинки? Нали аз го намерих, аз! Колко от нашите там се натръшкаха по пътя! А го намерих аз! Пазех го за себе си. И сега на никого не бих го дал, ама ръцете ми, виждаш, къси станаха… Освен на тебе, на никого. Колко сополанковци научих на занаят, цяло училище, разбираш ли, открих за тях — не могат и не могат, не са от туй тесто… Е, добре, ти не вярваш. Щом не вярваш, не вярвай. Ти ще вземеш парите. На мен ще дадеш колкото ти сака душата, знам, че няма да ме метнеш… А аз ще си върна краката. Краката ще си върна, разбираш ли? Нали Зоната ми отне краката, тогава може пък Зоната да ми ги върне, а…“