Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Настъпи мълчание. Нънан мислеше.

— Може би… — каза той неуверено. — Естествено, ако се погледне от тази страна…

— Ама вие не се огорчавайте — добродушно каза Валентин. — Та нали пикникът е само моя хипотеза. И всъщност даже не е хипотеза, а ей така, образ… Така наречените сериозни ксенолози се опитват да обосноват доста по-солидни и ласкаещи човешкото самолюбие версии. Например, че никакво Посещение не е имало, че Посещението тепърва предстои. Някакъв по-висш разум е хвърлил при нас, на Земята, контейнери с образци от своята материална култура. Очаква се, че ние ще изучим тези образци, ще направим технологичен скок и ще успеем да изпратим в отговор сигнал, който всъщност ще означава реална готовност за контакт. Как ви се струва това?

— Вече е значително по-добре — каза Нънан. — Виждам, че и сред учените понякога има порядъчни хора.

— Или това, че Посещение действително е имало, но то съвсем не е завършило. Фактически сега ние сме в състояние на контакт, само че не подозираме това. Пришълците са се загнездили в Зоните и старателно ни изучават, като едновременно ни подготвят за „идните жестоки чудеса“.

— Ей това го разбирам! — каза Нънан. — Така поне става ясно каква е тази тайнствена суматоха в развалините на завода. Между другото вашият пикник не обяснява тази суматоха.

— Защо да не я обяснява? — възрази Валентин. — Нали някое от момичетата може да е забравило на поляната любимото си механично мече…

— Я оставете тази работа — решително каза Нънан. — Бива си го това мече — земята трепери… Впрочем може и мече да е, разбира се. Бира ще пиете ли? Розали! Ей, приятелко! Две бири за господа ксенолозите!… Я, все пак е приятно да поприказва човек с вас — каза той на Валентин. — Мозъкът му така хубаво се прочиства, сякаш са изсипали в кратуната му английска сол. А то иначе работиш, работиш, защо, за какво, какво ще стане с тебе, какво те очаква, как ще се утеши сърцето ти…

Донесоха бирата. Нънан пийна, като следеше над пяната как Валентин с гнусливо съмнение разглежда своята халба.

— Какво, не ви ли харесва? — попита той, като си облиза устните.

— Ами аз всъщност не пия — каза Валентин.

— Наистина ли? — смая се Нънан.

— Че какво толкова? — рече Валентин. — Нали на този свят трябва да има поне един, който да не пие… — Той решително отмести халбата. — Поръчайте ми по-добре коняк, щом е така.

— Розали! — незабавно ревна Нънан, най-сетне развеселен.

Когато донесоха коняка, той каза:

— И все пак така не бива. Вече не говоря за вашия пикник, но даже ако приемем версията, че това е, да речем, прелюдия към контакта, все пак не е хубаво така. „Гривни“, „празнотии“ — разбирам… Но „пачата на вещицата“ защо е? „Голите темета на комарите“, този отвратителен пух…

— Извинете — каза Валентин, като извади резенчето лимон. — Не разбирам напълно вашата терминология. Извинете, какви голи темета?

Нънан се засмя.

— Това е фолклор — поясни той. — Работният жаргон на сталкерите. „Голите темета на комарите“ са областите с повишена гравитация.

— А, гравитационните концентрати… Насочената гравитация. Ето за това бих поговорил с удоволствие, но вие нищо няма да разберете.

— Защо пък нищо да не разбера? Все пак съм инженер…

— Защото и аз самият не разбирам — каза Валентин. — Изведох система от уравнения, но представа нямам как да ги изтълкувам. А… „пачата на вещицата“ сигурно е колоидният газ?

— Точно той. Чухте ли за катастрофата в Кариганските лаборатории?

— Дочух нещо — неохотно отвърна Валентин.

— Тези умници сложили порцеланов контейнер с „пача“ в специална камера, която била напълно изолирана… тоест те си мислели, че камерата е напълно изолирана… а когато отворили контейнера с манипулатори, „пачата“ тръгнала през метала и пластмасата като вода през попивателна, измъкнала се навън и всичко, до което се допирала, се превръщало също в „пача“. Загинали трийсет и пет човека, повече от сто осакатели, а цялата сграда на лабораторията вече не ставала за нищо. Били ли сте там някога? Беше великолепно здание! А сега „пачата“ се е събрала в мазите и в долните етажи… На̀ ви една прелюдия към контакта.

Валентин се навъси.

— Да, всичко това го знам — каза той. — Но съгласете се, Ричард, че пришълците не са виновни. Откъде биха могли да знаят те за съществуването на военнопромишлените комплекси.

— А е трябвало да знаят — каза Нънан с поучителен тон.

— А на това те биха ви казали: много отдавна е трябвало да унищожите военнопромишлените комплекси.