Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

На Редрик страшно му провървя. Вдигайки гюрултия и прах, по Седма улица се носеше в безредие поредното шествие на някаква лига — към двеста човека, също така измъчени и раздърпани като него и даже по-зле, сякаш и те току-що се бяха провирали през дупките в стоборите, бяха катурвали върху себе си кофи за боклук и отгоре на всичко бяха прекарали бурно нощта в някой склад за въглища. Той изскочи от входа, веднага се вряза в тълпата и като се блъскаше, тъпчеше по нечии крака, получаваше шамари и отвръщаше, си проби път до отсрещната страна на улицата и отново се шмугна в един вход точно в момента, когато отпред се разнесе отвратителният вой на патрулните коли и шествието спря, сгъстявайки се като хармоника. Но той вече беше в друг район и капитан Куотърблад не можеше да знае точно в кой.

Редрик наближи своя гараж откъм склада за радиотехнически изделия и му се наложи да почака известно време, докато работниците натоварят на един мотокар няколко огромни кашона с телевизори. Настани се сред хилавите люлякови храсти пред сляпата стена на съседната къща, отдъхна си малко и изпуши една цигара. Пушеше жадно, клекнал и опрял гръб в грубата мазилка на противопожарната стена, като от време на време слагаше ръка на бузата си, за да укроти нервния тик и мислеше, мислеше, мислеше, а когато мотокарът с работниците, бучейки, замина към изхода на улицата, той се засмя и тихо каза след него: „Да сте живи и здрави, момчета, спряхте за малко глупака… та да размисли.“ От този момент започна да действува бързо, но без излишна припряност, ловко, обмислено, сякаш работеше в Зоната.

Мушна се в своя гараж през тайния отвор, премести безшумно старата седалка, бръкна в кошницата, извади внимателно вързопа от торбата и го пъхна в пазвата си. После свали от гвоздея старото изтъркано кожено яке, намери в ъгъла омасленото кепе и с две ръце го нахлупи ниско над челото си. През пролуките на вратата в полумрака на гаража проникваха тесните ивици слънчева светлина, изпълнени със святкащи прашинки. Децата в двора пищяха оживено и весело и когато вече се канеше да тръгва, неочаквано разпозна гласа на дъщеря си. Тогава долепи око до най-широката пролука и известно време гледа как Маймунката припка около новата люлка, като размахва две балончета, а три бабички — съседки, с плетките на колене, седнали на близката пейка, я гледат с враждебно свити устни. Одумват я дъртите клюкарки. А на децата им е все едно, играят с нея, сякаш нищо й няма, ненапразно им се подмазваше той — и дървена пързалка им направи, и къщичка за куклите, и люлка… и тази пейка, на която седяха дъртачките, пак той я направи. Е, добре, каза беззвучно, откъсна се от пролуката, огледа за последен път гаража и се шмугна в отвора.

В югозападната покрайнина на града, близо до изоставената бензинова колонка в края на Рудничарската улица, имаше телефонна кабина. Един бог знае кой я ползваше тук сега — всички къщи наоколо бяха заковани с дъски, а по-нататък, на юг, се простираше необятната пустош на старото градско бунище. Редрик седна в сянката на кабината направо на земята и пъхна ръката си в процепа под нея. Напипа прашната омаслена хартия и дръжката на пистолета, завит в нея. Поцинкованата кутийка с патроните също беше на мястото си, и торбичката с „гривните“, и старият портфейл с подправените документи — скривалището беше в ред. Тогава свали якето и кепето и бръкна в пазвата си. Почти цяла минута седя, като претегляше на ръка порцелановия съд, пълен с могъща и неизбежна смърт. И тогава усети, че бузата му отново се размърда и заигра.

— Шухарт — промърмори той, без да чува гласа си. — Защо правиш това бе, свиня? Ами че те с това нещо всичките ще ни изподавят… — Притисна с пръсти играещата буза, но това не му помогна. — Гадове — каза за работниците, които товареха телевизори на мотокара. — Изпречихте ми се на пътя… Щях да го захвърля обратно в Зоната и толкоз…

Огледа се тъжно. Горещият въздух трептеше над напукания асфалт, закованите прозорци гледаха навъсено, прашни вихрушки бродеха по пущинака. Беше сам.

— Е, тъй да е — каза той решително. — Всеки за себе си, а бог за всички. И за нас ще стигне…

Припряно, за да не се откаже отново, пъхна съда в кепето, а кепето зави в коженото яке. После застана на колене и като натисна с рамо, леко наклони телефонната кабина. Дебелият вързоп влезе в дупката и остана още доста място. Той внимателно пусна кабината, разлюля я с две ръце, за да се намести добре, стана и изтърси панталоните си.