Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

После тя рече:

— Димка, само не се съобразявай с мен. Ще решаваш така, като че ли ме няма. Защото във всички случаи аз винаги ще бъда с теб. Каквото и да решиш.

Силно се притиснах до нея. Всъщност знаех, че ще каже така, всъщност никак не се изненадах, но все пак й бях благодарен.

— Прости ми — продължи тя след време, — но цялата тази работа никак не се побира в главата ми… Не, вярвам, вярвам. Само че е много странно… Може да има друго някакво обяснение… по, разбираш ли… по-просто, по-разбираемо…

— Ние опитахме — казах.

— Не, не исках да кажа това… Вечеровски, разбира се, е прав… Не в това, че е природата, другаде е прав — че цялата работа не е там. И наистина, каква е разликата? Изобщо ти не ме слушай. Просто си бърборя… Объркана съм…

Тя зиморничаво потръпна. Станах, седнах до нея във фотьойла и я прегърнах. Сега ми се искаше едно — непрекъснато да си говорим колко е страшно. Колко се страхувам за себе си, колко се страхувам за нея, колко се страхувам за нас двамата… Но това, разбира се, би било безсмислено и сигурно — жестоко.

Струваше ми се, че ако я нямаше, щях да знам точно как да постъпя. Но нея я имаше. И знаех, че се гордее с мен, винаги се бе гордяла. Аз, общо взето, съм скучен човек и не съм късметлия, но и с мен човек може да се гордее. Някога бях добър спортист, винаги съм обичал да работя, пипето ми сече, в обсерваторията ме ценят, и в компанията ме ценят, умея да се веселя, да пускам шеги, да споря… И тя се гордееше с всичко това. Е, не много, но все пак се гордееше. Виждал бях как ме гледа понякога… Просто не знам как ще приеме моето превръщане в медуза. Сигурно тогава и аз няма да мога да я обичам истински, даже на това няма да съм способен… И сякаш в отговор на моите мисли тя рече оживено:

— А помниш ли как се радвахме двамата, когато всички изпити бяха вече зад гърба ни, мислехме: няма вече други изпити до смъртта. Но излиза, че не са били всички. Излиза, че остава още един.

— Да — отвърнах, а си помислих: само че такъв изпит, дето не знаеш двойка ли е по-добре да получиш или шестица. И изобщо не се знае кога тук поставят шестица, кога двойка.

— Димка — прошепна тя, обърнала лице към мен. — Ами ти сигурно наистина си измислил някаква много велика работа, щом са се захванали с теб. Трябва да се гордея с теб и изобщо с всички вас… Щом самата госпожа Вселена ви е обърнала внимание!

— Хм… — измънках, а си помислих: с Вайнгартен и Губар вече няма никакъв смисъл да се гордееш, а що се отнася до мен, работата е още под въпрос.

И пак като че ли подслушала мислите ми, тя произнесе:

— И не е важно какво решение ще вземеш. Важното е, че си бил способен да направиш такова откритие… Ще ми разкажеш ли за какво е то? Или и това е забранено?

— Не знам — казах, а си помислих: какво сега — утешава ли ме, или наистина мисли така, или тя самата, бедничката, е дотолкова подплашена, че ме подтиква към капитулация, или просто позлатява хапчето, което — това тя вече го знае — ще се наложи да гълта? Или може би, напротив, тласка ме към схватката, гъделичка моята изтляваща гордост…

— Свине — каза тя тихо. — Само че няма да ни разделят, нали? Няма да успеят, нали, Димка?

— Естествено — казах, а си помислих: нали сега точно това си говорим, мъничкото ми. Сега — само за това!

Бурята отминаваше. Облаците бавно се свиваха, после отплаваха на север и откриха обвитото в сива мъгла небе, от което се сипеше вече не порой, а ситен сивкав дъждец.

— Донесох дъжд — каза Ирка. — А мислех, че в събота ще отскочим до Солнечное.

— До събота има време — отговорих. — Може и да отскочим.

Всичко беше казано. Сега трябваше да са говори за Солнечное, за библиотеката на Бобка, за пералнята, която пак е предала богу дух. И точно за тези неща се разговорихме. Илюзия за обикновена вечер и за да продължим и подсилим тази илюзия, решихме да пийнем чай. Отворихме нова кутия цейлонски, най-старателно, според както сочи науката, изплакнахме чайника с гореща вода, на масата тържествено бе поднесена кутия «Дама пика», после двамата се надвесихме над чайника и внимателно заследихме водата — да не пропуснем възловото кипване, разменяхме си традиционните шеги и докато поднасях чашките и чинийките, тихо взех от масата съдбовната фактура от гастронома и писмото за Лидочка, и паспорта на Сергеенко И. Ф., смачках ги и незабелязано ги пуснах в кофата за смет.

Великолепно си пийнахме чай — беше истински чай, «чаят като напитка», плямпахме за всичко, освен за най-важното, и все исках да разбера за какво ли мисли Ирка, защото имаше вид като че ли бе успяла да забрави целия ужас — каза ми всичко, което мисли по въпроса и сега с облекчение го бе забравила, за да ме остави пак насаме с моя избор.