Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Ами, не — продума Игор Петрович, взирайки се в текста. — Това все пак е кирилица, не латиница… А, че това е руски!

Малянов за трети път се изпоти, но Игор Петрович постави книгата на мястото й, отпусна се в креслото и се вторачи в него. Малянов също заби поглед в Игор Петрович, като се стараеше да не мига и да не отмества очи.

— На какво ви приличам? — попита неочаквано Игор Петрович.

— На продавач — изтърси Малянов, без да се замисли.

— Грешка — каза Игор Петрович. — Опитайте още веднъж.

— Не знам — промърмори Малянов.

Игор Петрович свали очилата си и укоряващо поклати глава:

— Лошо, лошо! Нищо подобно. Има си хас — на продавач!

— А на какво? — попита Малянов със страх.

Игор Петрович назидателно размаха очилата си.

— На Невидимия! — изрече той натъртено.

Тежеше ватена тишина, дори колите престанаха да гърмят под прозореца. Малянов не долавяше нито звук и пак мъчително му се дощя да се събуди. Внезапно в тишината телефонът иззвъня.

Малянов трепна. Май и Игор Петрович трепна. Чу се втори звън. Опрял се на лакти, Малянов се надигна и погледна въпросително Игор Петрович.

— Да — рече Игор Петрович. — Сигурно е за вас.

Малянов се дотътри до кушетката и вдигна слушалката. Беше Валка Вайнгартен.

— Здрасти, астрофаг! — измуча онзи. — Защо не се обаждаш, животно!

— Разбираш ли… Не ми беше до това…

— Веселиш се, а?

— Да — измънка Малянов. През цялото време усещаше по гърба си погледа на другия. — Слушай, Валка, хайде да ти се обадя по-после…

— Какво става при теб? — разтревожи се Вайнгартен.

— Нищо… Ще ти разкажа.

— Мадама?

— Не.

— Мъж?

— Ъхъ.

Вайнгартен тежко въздъхна в слушалката.

— Слушай — каза той тихо. — Сега идвам. Искаш ли?

— Не! Само ти ми липсваш…

Вайнгартен отново въздъхна.

— Слушай — рече той. — Риж ли е?

Малянов огледа Игор Петрович. За негова изненада. Игор Петрович изобщо не го следеше, а четеше, мърдайки устни, книгата на Снеговой.

— Ами, глупости! Добре, ще ти се обадя.

— Непременно се обади! — изкрещя Валка. — Щом се чупи, веднага се обаждаш!

— Разбрано — рече Малянов и затвори телефона. След това се върна на мястото си и измънка: «Пардон…»

— Моля, моля — каза Игор Петрович и остави книгата. — Широки интереси имате, Дмитрий Алексеевич.

— Да, не мога да се оплача — простена Малянов. Дявол да го вземе, поне с едно оченце да беше надникнал що за книга е. — Игор Петрович — рече той умоляващо. — Дайте, ако може, да свършваме. Два часа вече.

— А, разбира се! — възкликна Игор Петрович с готовност. Той загрижено погледна часовника си и извади от папката бележник. — Значи така. Снощи сте ходили при Снеговой, нали?

— Да.

— За тази книга?

— Да — каза Малянов и реши повече нищо да не уточнява.

— Кога?

— Късно… Около дванайсет.

— Не ви ли се стори, че Снеговой се готви да заминава?

— Да. Тоест не че ми се стори, той сам ми каза, че сутринта заминава и ще донесе ключовете.

— Донесе ли ги?

— Не.

— Вие имате ли представа за къде пътува?

— Е, в общи линии…

— Разказвал ли е нещо по този въпрос?

— Не, разбира се. Никога не сме говорили с него за работа.

— А откъде вашата съпруга знае, че Снеговой не е женен?

— Ааа… А знае ли го?

Игор Петрович не отговори. Съсредоточено следеше Малянов и зениците му по странен начин ту се свиваха, ту се разширяваха. Нервите на Малянов бяха натегнати до крайност. Струваше му се, че още секунда и ще започне да блъска с юмруци по масата, да се пени и изобщо да губи физиономията си. Просто повече не се издържа! Цялото това дрънкане крие някакъв зловещ подтекст, прилича на лепкава паяжина и кой знае защо, в тази паяжина оплитат и Ирка.

— Добре де — каза неочаквано Игор Петрович и затвори бележника. — Значи имаме конячец… — И той посочи барчето. — А водката е в хладилника. Вие какво предпочитате? Лично вие.

— Аз ли?

— Да. Вие лично.

— Коняк — произнесе Малянов пресипнало и преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Прекрасно! — бодро заяви Игор Петрович, надигна се и заситни към барчето. — Не е през девет баира…

Малянов глупаво следеше как онзи с необикновена сръчност нареди чашите, наряза лимон на тънки резенчета и отвори бутилката.

— Знаете ли — говореше той, — ако трябва да бъдем откровени, лоша ви е работата. На въжето няма да ви окачат, но петнайсет годинки, честна дума, ви гарантирам… — Той наля по чашите, без да разсипе нито капка. — Естествено винаги могат да се намерят смекчаващи вината обстоятелства, но засега аз, откровено казано, не ги виждам… Не ги виждам, не ги виждам и пак не ги виждам, Дмитрий Алексеевич! Е! — той вдигна чашата и подканващо наклони глава.