Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Навярно целият град се беше събрал пред лепрозариума. Тук не валеше и изглеждаше, сякаш хората от града се бяха втурнали насам, за да се спасят от потопа от двете страни на шосето, докъдето стигаше погледът, покрай бодливата тел се беше проточила хилядна тълпа, сред която бяха затънали разхвърляните, спрели както им падне автомобили — разкошни издължени лимузини, очукани джипове и пикали с брезентови покривала, камиони, автобуси и дори един автокран, на чиято стрела седяха няколко души. Над тълпата се носеше глух тътен, от време на време раздиран от пронизителни крясъци.

Всички взеха да скачат от каросерията и Виктор веднага изгуби от очи Диана и Теди, наоколо се мяркаха само непознати лица — мрачни, озлобени, недоумяващи, плачещи, крещящи, с изцъклени в несвяст очи и забелени зъби… Виктор се опита да си пробие път до портала, но след няколко крачки безнадеждно затъна в тълпата. Тя беше като плътна стена, никой не желаеше да отстъпи мястото си, можеше да ги блъскаш, да ги риташ, да ги биеш, но хората дори не се обръщаха, само присвиваха глави по-дълбоко в яките и всички се стараеха да се промушат напред и напред; по-близо до децата си, повдигаха се на пръсти, дърпаха жените си и зад полюляващото се множество от качулки и шапки нищо не се виждаше.

— Защо, боже мой? В какви сме съгрешили, господи?

— Мръсници! Отдавна трябваше да ги изколим. Умните хора ни разправяха, ама…

— А къде е кметът? Какво прави той, но дяволите? Къде гледа полицията? Къде са тези шкембелии?

— Сим, ще ме смажат… Сим, задушавам се! Ох, Сим…

— От какво сме ги лишавали? Да не би нещо да ни се е свидило за тях? От залъка си късахме, голи и боси ходехме, само и само те да са обути и облечени…

— Дайте да се напънем всички заедно и вратата ще отиде по дяволите…

— Та аз през живота си с пръст не съм го пипнала. Зърнах веднъж да налагате вашия с каиш, а у нас, вкъщи, няма и никога не е имало такова нещо…

— Видя ли картечниците? Тия да не смятат да стрелят в народа?

— Монка! Монка! Миличък Монка!

— Какво става, господа? Та това е просто безумие! Виждали ли сте такова нещо!

— Нищо, легионерите ще им дадат да разберат… Те ще се промъкнат отзад, ясно ли ти е? Ще отворят вратата и тогава ще натиснем…

— А картечниците за какво са? Остави тази работа…

— Пуснете ме! Дъщеря ми е там!

— Те отдавна се канеха, виждах, че натам отива, ама се страхувах да попитам.

— Може пък нищо да не им направят, а? Тъй де, да не би да са зверове? Все пак не са окупатори, та да ги подкарат на разстрел…

— Кръвчицата им искам да видя, със зъби ще ги разкъсам!

— Да-а, спукана ни е работата, явно вече съвсем сме за боклука, щом и родните ни деца избягаха от нас и отидоха при заразите… Я остави, сами отидоха, никой не ги е карал насила…

— Ей, кой има оръжие? Да дойде насам! Питам кой има оръжие? Да идва при мене, хайде насам, ще им дам аз да разберат!

— Те са си мои деца, добри ми господине, от моето семе са се родили и ще правя с тях каквото си искам!

— Абе къде е тази полиция, господа!

— Трябва да изпратим телеграма на господин Президента! Пет хиляди подписа — туй не е шега работа!…

— Смазахте жената! Мръдни се малко бе, говедо такова! Не виждаш ли?

— Монка, миличък! Монка, Монка!

— Вятър работа са тези петиции, мътните да ги вземат. Никак не ги обичат петициите у нас. Ще те натирят като мръсно коте с тази петиция…

— Отваряйте вратата, мамицата ви ще разкатаем! Мръсни мокрици!

— Вратата!

— Отваряйте вратата!

Виктор се заизмъква назад. Беше трудно, няколко пъти го удариха, но все пак успя да се отскубне, промъкна се до камиона и отново се качи в каросерията. Над лепрозариума беше паднала мъгла и на десетина метра оттатък оградата вече нищо не се виждаше. Вратите бяха плътно затворени и пред тях беше останало малко празно пространство, където стояха разкрачени и с насочени към тълпата автомати десетина войници от жандармерията с каски, нахлупени над очите. На стълбището към караулната будка, като се повдигаше на пръсти от напрежение, един офицер крещеше, силеше се да каже нещо на тълпата, но нищо не се чуваше. Над покрива на караулната будка като някаква грамадна поставка за цветя се извисяваше в мъглата дървена кула, на горната й площадка беше поставена картечница и около нея сновяха насам-натам сиви силуети. После оттатък, зад бодливата тел, като подрънкваше едва чуто с веригата си, покрай оградата премина полугъсенична бронирана кола, подскочи няколко пъти по буците и се скри в мъглата. Щом видя бронираната кола, тълпата толкова притихна, че дори взеха да се дочуват мъчителните и отчаяни викове на офицера („… Запазете спокойствие… имам заповед… вървете по домовете си…“), но после тя отново заръмжа, забуча и зарева.