Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Да, няма да е лошо… А имате ли?

— Имам — каза Голем. — Но вече почти пристигнахме.

Джипът се вмъкна през вратата и тогава започна това, за което Виктор не беше помислил. Първите валма мъгла едва сега започваха да проникват през решетките на оградата и видимостта все още беше чудесна. На пътеката към централния вход лежеше тяло с прогизнала пижама, беше се проснало така, сякаш лежеше тук дни и нощи наред. Голем внимателно го заобиколи, мина покрай гипсовата ваза, украсена с простички рисунки и съответните текстове, и някак се присламчи към стадото коли, отрупани пред входа на дясното крило. Ирма отвори вратата и тутакси някаква изпита мутра се подаде от прозореца на близката кола и жално проплака: „Момиченце, искаш ли да ти се отдам?“ Примрял от срам, Виктор се измъкна навън. Ирма се озърташе с любопитство. Виктор я хвана здраво за ръката и тръгна към входа. На стълбите седяха прегърнати под дъжда две мацки само по бельо и с глас на уличници пееха за жестокия аптекар, който не им давал хероин. Щом зърнаха Виктор, млъкнаха, но когато мина покрай тях, едната се опита да го улови за панталоните. Виктор избута Ирма в преддверието. Тук беше тъмно, прозорците бяха закрити със завеси, вонеше на тютюнев дим и някакъв тип с кисела физиономия прожектираше с трясък диапозитиви, а на бялата стена подскачаха порнографски сцени. Стиснал зъби, Виктор тъпчеше по нечии крака, като мъкнеше след себе си препъващата се Ирма. След тях се носеха сърдити нецензурни възгласи. Те се измъкнаха от преддверието и Виктор се заизкачва по застланото с дебел килим стълбище, като вземаше по три стъпала наведнъж. Ирма си мълчеше и той не желаеше да рискува, като се обърне да я види как е. На първата площадка на стълбището вече го чакаше с разтворени обятия посинелият и подут член на парламента Росшепер Нант. „Виктоар! — викна той с хрипкав глас. — Прия-я-телю! — В този момент забеляза Ирма и изпадна във възторг. — Виктоар! И ти ли!… С толкова малолетни момиченца!…“ Виктор затвори очи, настъпи го здраво по крака и го блъсна в гърдите. Росшепер се строполи по гръб, като събори кошчето за боклук. Целият облян в пот, Виктор закрачи по коридора. С безшумни подскоци Ирма се носеше до него. Стигнаха до вратата на Диана — беше заключена, а ключа го нямаше. Виктор яростно заблъска и отвътре тутакси се разнесе гласът на Диана. „Върви на майната си! — бясно крещеше тя. — Импотентна гад! Говнар, лайно миризливо!“ „Диана! — изрева Виктор. — Отвори!“ Диана млъкна и вратата се разтвори. Тя стоеше на прага с вносен чадър в ръка, готова да се брани. Виктор я избута настрана, придърпа Ирма в стаята и тръшна вратата след себе си.

— А, ти ли си — каза Диана. — Мислех, че пак е Росшепер. — От нея лъхаше на алкохол. — Боже мой — рече тя. — Кого си довел?

— Това е дъщеря ми — с мъка изричаше думите Виктор. — Казва се Ирма. Ирма, това е Диана.

Той се взираше в Диана с отчаяние и надежда. Слава богу, тя, разбира се, не беше пияна. Или веднага беше изтрезняла.

— Ти си луд — тихо рече Диана.

— Тя е вир-вода — бавно каза той. — Дай й някакви сухи дрехи да се преоблече, сложи я да легне и изобщо…

— Няма да легна — заяви Ирма.

— Ирма — настоя Виктор. — Бъди така добра да ме послушаш, защото, току-виж, съм взел да пребия някого…

— То един от нас наистина плаче за бой — безнадеждно рече Диана.

— Диана — повиши глас Виктор. — Моля те.

— Добре — каза Диана. — Отивай оттатък, ние ще се оправим.

Виктор излезе с огромно облекчение. Запъти се направо към стаята си, но и там не го оставиха на мира. Първо се наложи да изхвърли в коридора някаква абсолютно непозната любеща се двойка заедно със собствената си измачкана постеля. После заключи вратата, тръшна се на голия матрак, запали цигара и се замисли какво беше направил.

На другия ден Виктор се събуди късно, вече беше станало време за обяд. Главата го понаболяваше, но настроението му беше неочаквано добро.

Снощи, когато му свършиха цигарите, слезе на двора, отвори с фуркет нечия кола, изведе Ирма през служебния вход и я откара при майка й. По пътя отначало мълчаха. Душата му се гърчеше от толкова неприятните преживявания, а Ирма седеше до него, чистичка, спретната, вчесана по последна мода — без никакви опашки — и май дори с червило на устните. Много му се искаше да подхване разговор, но се налагаше да започне с признание, че е постъпил глупаво поради своето невежество, а това му се струваше непедагогично. Терзанията му свършиха, когато Ирма внезапно му разреши да пуши (при условие че всички прозорци на колата ще бъдат отворени) и взе да му разказва колко й било интересно, как всичко приличало на това, което преди е чела, но много-много не вярвала, разпалено му благодари, че й предложил това неочаквано и безкрайно поучително приключение, заяви, че той изобщо е доста добър, не е досаден и не дрънка глупости, че Диана е „почти наш човек“, мрази всички, жалко само, че не е чела достатъчно и май доста обича да си попийва, но това в края на краищата не е толкова страшно, защото и ти обичаш да си пийваш, но хареса на момчетата и момичетата, понеже им говори честно, не се правеше на голям умник — блюстител на висшето знание, и правилно, защото какъв блюстител си ти, и дори Бол-Кунац рече, че си единственият в града човек, който заслужава внимание, — ако не броим, разбира се, доктор Голем, но него всъщност нищо не го свързва с този град и после, той не е писател, не е изразител на идеологията, а ти как смяташ, нужна ли е изобщо идеология или без нея ще бъде по-добре, сега мнозина предричат, че в бъдеще ще настъпи процес на деидеологизация…