Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Едва ли — отвърна Виктор.

— Дявол да го вземе, та нали сте писател! Е, разбирам, другите не ги четете, ама своите работи сигурно прелиствате от време на време… Тука ми проглушиха ушите: Банев, та Банев… Как беше там вашата? „Смъртта идва нощем“? Или „Денят идва след смъртта“?

— „Бедата идва нощем“ — каза Виктор.

— Ха така. Дайте ми я да я прочета.

— Няма да ви я дам. Нямам я — твърдо рече Виктор. — Пък дори и да я имах, пак нямаше да ви я дам. Щяхте да я оклепате с вашата хрема, пък и нищо нямаше да разберете.

— Защо пък да не я разбера? — възмути се Павор. — Казват, че ставало дума за живота на хомосексуалистите. Какво има там толкова, че да не го разбера?

— Вие сте… — каза Виктор. — Я по-добре да пийнем джин. На вас да го разредя ли?

Павор кихна, заръмжа, отчаяно огледа стаята, вирна високо глава и пак кихна.

— Кратуната ме боли — оплака се той. — Ето тука… А вие къде бяхте? Чувам, че сте се срещали с читатели. С тукашните хомосексуалисти.

— По-лошо — рече Виктор. — Срещнах се с тукашните вундеркинди. Знаете ли какво е акселерация?

— Акселерация ли? Ами беше нещо, свързано с преждевременното съзряване, нали? Чувал съм, по едно време, се вдигна много шум около тая работа, но после в нашия департамент създадоха комисия и тя доказа, че това е резултат от личната грижа на господин Президента за подрастващото поколение от лъвове и мечтатели, така че всичко се изясни. Ама знам за какво говорите, видях ги тези тукашни вундеркинди. Пази боже от такива лъвове, защото мястото им е в някоя колекция от редки екземпляри.

— А може би ние двамата с вас сме за такава колекция от редки екземпляри, а? — възрази Виктор.

— Може би — съгласи се Павор. — Само че акселерацията няма нищо общо с това. Акселерацията е биологично и физиологично явление… Нараства теглото на новородените, после те избуяват докъм два метра като жирафи и на дванайсет години вече са готови да се размножават. А пък тука работата е в системата на възпитание, децата са най-обикновени, но виж, учителите им…

— Какво им има на учителите?

Павор кихна.

— А, виж, учителите им са необикновени — гъгниво рече той.

Виктор си спомни директора на гимназията.

— Че какво толкова им е необикновеното на учителите? — попита той. — Дето забравят да си разкопчават панталоните ли?

— Какво да разкопчават? — попита Павор, взирайки се озадачено във Виктор. — Та те дори нямат цепки на панталоните си.

— Ами какво друго? — попита Виктор.

— В какъв смисъл?

— Какво друго им е необикновеното?

Павор дълго подсмърча, а Виктор си отпиваше от джина на малки глътки и го гледаше със съжаление.

— Виждам, че и представа си нямате как стоят нещата — каза Павор, докато разглеждаше прогизналата си кърпа. — Колко прав е господин Президента, когато твърди, че най-важната отличителна черта на нашите писатели е хроничното непознаване на живота и откъсването от интересите на народа, на нацията… Ето вие, да речем, сте тук вече десетина дни. Били ли сте някъде другаде, освен в кръчмата и в санаториума? Разговаряли ли сте с някой друг, освен с онова пияно говедо Квадрига? Дявол знае за какво ви плащат толкова пари…

— Е, добре, стяга толкова — каза Виктор. — Престанете да се занимавате с мен и с вестниците. Ама че сополив критик се изпъдихте, учител без цепка на панталоните…

— Ааа, не ви харесва, нали? — със задоволство рече Павор. — Добре, така да бъде, няма повече… Я разкажете как мина срещата с вундеркиндчетата.

— Ами какво да ви разправям — каза Виктор. — Вундеркинди като вундеркинди…

— И все пак?

— Ами отидох там. Зададоха ми няколко въпроса. Интересни въпроси, доста мъдри… Виктор помълча малко. — Честно казано, всъщност здравата ми натриха носа.

— И какви бяха тези въпроси? — попита Павор.

Той гледаше Виктор с истински интерес и май дори му съчувствуваше.

— Работата не е във въпросите — въздъхна Виктор. — Ако си говорим откровено, най-вече ме порази това, че разсъждават като възрастни и дори не просто като възрастни, а като възрастни от най-висока класа… Несъответствието е адско и някак болезнено… — Павор кимна състрадателно. — С една дума, не се чувствувах добре там — каза Виктор. — И нямам никакво желание да си спомням как мина.

— Разбирам ви — рече Павор. — Не сте нито първият, рито последният. Изобщо, трябва да ви кажа, че родителите на дванайсетгодишните деца винаги са доста жалки същества, обременени от хиляди грижи. Но тукашните родители са по-особени. Те ми напомнят тиловаци от окупационната армия в район на активни партизански действия… Е, и все пак за какво ви питаха?