Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Да — отзоваха се детски гласове. — Чели сме ги… Всички…

— Чудесно — озадачен рече Виктор. — Поласкан съм, макар и да съм учуден. Но добре, да продължим… Желаете ли да научите как съм написал някой от моите романи?

Последва кратко мълчание, след което в средата на залата се надигна слабичко пъпчиво момче, каза „не“ и седна.

— Радвам се — рече Виктор. — По-добре е така, защото въпреки ширещото се мнение, в това как е написан един роман няма нищо интересно. Да продължим нататък… Желаят ли уважаемите слушатели да научат какви ми са творческите планове?

Бол-Кунац стана и вежливо каза:

— Знаете ли, господин Банев, по-добре ще бъде да обсъдим въпросите, непосредствено свързани с техниката на вашето творчество, в края на разговора, когато вече сме получили обща представа за вашите възгледи.

Той седна. Виктор пъхна ръце в джобовете и отново се заразхожда по сцената. Започна да става интересно или поне срещата бе необичайна.

— Може би ви интересуват някои забавни истории от литературния свят? — опипа почвата той. — Как ходих на лов с Хемингуей. Как Еренбург ми подари руски самовар. Или какво ми рече Зурзмансор, когато се видяхме веднъж в трамвая…

— Наистина ли сте се срещали със Зурзмансор? — попитаха от залата.

— Не, шегувам се — каза Виктор. — И така, интересуват ли ви такива истории?…

— Може ли един въпрос? — изправи се едно пъпчиво момче.

— Да, разбира се.

— Какви бихте искали да бъдем след време?

Без пъпки, тутакси му хрумна на Виктор, но той пропъди тази мисъл, защото разбра, че става горещо. Въпросът беше силен. Бих искал някой да ми каже какъв ми се ще да бъда сега, помисли си той. Но трябваше да отговори.

— Умни — рече той напосоки. — Честни. Добри… Бих искал да си обичате работата… и да работите само за благото на хората. (Ама че глупости взех да дрънкам, но какво да правя?) Ей на, горе-долу такива си представям, че ще станете…

Залата тихо зашумя, после някой попита, без да става:

— Наистина ли смятате, че войникът е по-важен от физика?

— Аз? — възмути се Виктор.

— С такова впечатление останах, когато прочетох вашата повест „Бедата идва нощем“.

Говореше един светлорус бръмбазък, който я имаше, я нямаше десет години. Виктор изпъшка. „Бедата“ независимо дали беше добра или лоша книга, в никакъв случай не беше детска. Тя до такава степен не беше за деца, че нито един критик не можа да разбере за какво става дума всъщност: всички я смятаха за порнографско четиво, подронващо морала и националното самосъзнание. А най-ужасното беше друго. Този светлорус бръмбазък имаше основания да смята, че авторът на „Бедата“ намира войника „по-важен“ от физика — поне в някои отношения.

— Работата е там — искрено развълнуван рече Виктор, — че… как да ти кажа… Всичко може да се случи на този свят.

— Изобщо нямам предвид физиологията — възрази светлорусият бръмбазък. — Говоря за общата концепция на книгата. Може би „по-важен“ не е точната дума…

— И аз нямам предвид физиологията — рече Виктор. — Искам да кажа, че човек може да изпадне в положение, когато равнището на знанията няма значение.

Бол-Кунац пое от залата и му предаде две бележки: „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работата му е свързана с приготовления за война?“ и „Кой човек според вас е умен?“ Виктор започна с втория въпрос — той беше по-прост.

— Умен човек — рече той — е този човек, който съзнава несъвършенството, ограничеността на своите знания, стреми се да ги попълни и успява да прави това… Съгласни ли сте с мен?

— Не — надигна се едно хубаво момиче.

— Защо?

— Вашето определение не е функционално. Като се ползва от него, всеки глупак може да реши, че е умен. Особено ако околните подкрепят неговото мнение.

Да, помисли си Виктор. Почувствува, че го обзема лека паника. Това не ти е да разговаряш с братята-писатели.

— До известна степен сте права — каза той, като неочаквано за себе си премина на „вие“. — Но работата е там, че понятията „глупав“ и „умен“ поначало са исторически, или по-скоро субективни понятия.

— Значи вие самият не се наемате да разграничите глупака от умния човек? — обади се от задните редове мургаво същество с дивни библейски очи, остригано до голо.

— Защо не — рече Виктор. — Наемам се. Но не съм сигурен, че винаги ще бъдем на едно мнение. Има един стар афоризъм, който гласи: глупакът просто е човек, който мисли другояче… — Обикновено тази шеговита поговорка предизвикваше смях сред слушателите, но този път залата мълчаливо очакваше да продължи. — Или който чувствува нещата другояче — добави Виктор.