Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Да — отвърна Диана. — Да, ей сега ще го донеса. Виктор, дай ми ключа от стаята, веднага се връщам.

Тя взе ключа и бързо се отправи към изхода. Виктор запали цигара. Какво става с теб, приятелю? — рече на себе си. Много неща взеха да ти се привиждат напоследък. Един такъв изнежен си станал, чувствителен… Ревнив. А няма смисъл. Всичко това изобщо не те засяга — всички тия бивши съпрузи и всички тия странни познанства… Диана си е Диана, а ти си си ти. Росшепер импотентен ли е? Импотентен е. Ами и тебе това те чака… Знаеше, че всичко не е толкова просто, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си рече: достатъчно. И в момента, днес, засега успя да убеди себе си, че наистина стига толкова.

Мокрецът седеше срещу него, неподвижен и странен като чучело. От него се носеше дъх на влага и на още нещо — някаква болнична миризма. Можеше ли да ми мине през ума, че някога ще стоя с мокрец на една маса в ресторант? Прогресът, момчета, малко по малко мърда нанякъде. Или пък вече сме станали всеядни: най-сетне се осъзнали, че всички хора са равни? О, човечество, приятели мои, гордея се с вас. А вие, сър, бихте ли разрешили на дъщеря си да се ожени за мокрец?

— Казвам се Банев — представи се Виктор и попита: — Как се чувствува вашият… пострадалият? Този, който попадна в капана?

Мокрецът бързо извърна глава към него. Сякаш гледа иззад бруствер, помисли си Виктор.

— Задоволително — сухо отвърна мокрецът.

— На негово място бих подал оплакване в полицията.

— Няма смисъл — каза мокрецът.

— Защо пък? — попита Виктор. — Не е задължително да се оплаче в местната полиция, може да се обърне към окръжната…

— На нас не ни е нужно.

Виктор вдигна рамене.

— Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.

— Да. Но нас това не ни интересува.

Помълчаха. После мокрецът рече:

— Казвам се Зурзмансор.

— Прочута фамилия — вежливо каза Виктор. — Не сте ли роднина на Павел Зурзмансор? Социолога.

Мокрецът притвори очи.

— Даже не сме съименници — каза той. — Научих, Банев, че утре ще говорите в гимназията…

Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и наперен баритон рече:

— Ей ти, зараза, махай се оттук!

Виктор се обърна. Над него се беше надвесил бърнестият Фламин Ювента, или как му беше името, с една дума — племенникът. Виктор се загледа в него не повече от секунда и веднага усети силно раздразнение.

— На кого говорите, млади човече? — осведоми се той.

— На вашия приятел — любезно го осведоми Фламин и отново изрева: — На тебе говоря, мокра гадино!

— Един момент — каза Виктор и стана.

Самодоволно ухилен, Фламин Ювента го гледаше от горе на долу. Такъв един млад Голиат в спортна куртка, блестяща с многобройните си емблеми; най-обикновен наш, роден щурмфюрер, сигурна опора на нацията с гумена палка в задния джоб, страшилище за левите, десните и умерените. Виктор протегна ръка към вратовръзката му и като си придаде вид на загрижен, любопитно запита: „Къде сте се изцапали така?“ И когато младият Голиат машинално наведе глава, за да види къде се е изцапал, Виктор здраво стисна с два пръста носа му. „Оу!“ — стъписан извика младият Голиат и се опита да се измъкне, но Виктор не го пусна, а известно време старателно и с ледена наслада дърпа и усуква този нахакан здрав нос, като подмяташе: „Дръж се прилично, сополанко, племенниче, щурмоваче въшливо, кучи сине, простаче недно…“ Позицията му беше изключително удобна: младият Голиат отчаяно се опитваше да го ритне, но между тях беше креслото, младият Голиат размахваше юмруци във въздуха, но ръцете на Виктор бяха по-дълги и той продължаваше да върти, да усуква, да тегли и да мачка носа му, докато една бутилка не профуча над главата му. Тогава Виктор се огледа: като избутваше масите и събаряше креслата, към него с трясък се носеше цялата банда — бяха петима, при това двама от тях — доста едри. За миг пред очите му всичко застина като на снимка — черният Зурзмансор, отпуснат спокойно в креслото; Теди, разперен високо над тезгяха в момента, когато го прескача; Диана с бял пакет в ръце по средата на залата; някъде назад, край вратата — свирепото мустакато лице на портиера; а съвсем близо до него — злобните мутри със зиналите уста. След това кадърът се раздвижи и започна филмът.

От първия дангалак Виктор се отърва много лесно, като го цапардоса в скулата. Той изчезна и известно време не се появи. Но другият дангалак уцели Виктор в ухото. Още някой го удари с изпъната длан в бузата, явно не беше успял да улучи гърлото му. Друг пък — дали не беше освободилият се Голиат? — се нахвърли отгоре му изотзад. Това беше най-груб и безцеремонен уличен побой, опората на нацията. Само един от тях владееше бокса, останалите изгаряха от желание не толкова да се бият, колкото да осакатяват: да извадят око, да разкъсат уста, да ритат в слабините. Ако Виктор беше сам, щяха да го осакатят, но отзад тичаше Теди, който свято тачеше златното правило на биячите по баровете — всяко сбиване да се потушава в зародиш, а отстрани се появи Диана, Бясната Диана, озъбена от омраза, неприличаща на себе си, вече без белия пакет, а с тежка дамаджана в ръце; навреме пристигна и портиерът, макар и възрастен, но ако се съди по ловкостта му, опитен войник — той действуваше с връзката ключове, сякаш тя беше ремък с щик, пъхнат в ножницата. Така че, когато от кухнята притичаха двама сервитьори, вече нямаше какво, да правят… Племенничето избяга, като забрави на масата транзистора си. Един от юнаците остана да лежи под масата — беше този, когото Диана тръшна на пода с дамаджаната, а останалите четирима Виктор и Теди буквално изнесоха от залата на юмруците си, като се насърчаваха един друг със сърцати възгласи, погнаха ги през преддверието и с ритници ги изхвърлиха през въртящата се врата. По инерция и те самите излетяха навън и едва там, под дъжда, осъзнаха пълната си победа и се поуспокоиха.