Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Здрасти, Ърни — казвам. — Стига си я мъчил, ще й пробиеш дупка от триене!

Погледна ме той през чашата, изломоти нещо сякаш със стомаха и без излишни приказки ми наля четири пръста. Покатерих се с мъка на високото столче, отпих една глътка, зажумях, разклатих си главата и пак отпих. Хладилникът протраква от време на време, от мюзикбокса долита някакво леко скрибуцане — приятно и спокойно… Допих си чашата, сложих я на тезгяха и Ърнест, без да се мае, ми налива още четири пръста от прозрачната течност.

— Е, как е, олекна ли ти? — мърмори. — Сталкерът дойде ли на себе си?

— Търкай, търкай — казвам. — Знаеш ли, един търка, търка и докара злия дух. После си гледаше кефа.

— Този пък кой е? — пита Ърни недоверчиво.

— Имаше един такъв барман тука — отговарям. — Преди тебе.

— И после какво стана?

— Ами нищо. Мислил ли си защо беше Посещението? Търка той, търка… Мислил ли си кой ни навести, а?

— Дрънкало си ти — казва ми Ърни одобрително.

Отиде той до кухнята и се върна с чиния топли кренвирши. Постави чинията пред мен, подаде ми кетчуп и отново се захвана с чашите. Ърнест си знае работата. Той има набито око, веднага вижда, че сталкерът идва от Зоната и че ще има стока, знае Ърни какво му трябва на сталкера след Зоната. Наш човек е Ърни. Благодетел.

Като изядох кренвиршите, запалих цигара и взех да пресмятам колко горе-долу печели Ърни за наша сметка. Не зная какви са цените на стоката в Европа, но съм подочувал, че „празнотията“ например там върви някъде към два бона и половина, а на нас Ърни ни дава всичко на всичко четиристотин. „Батерийките“ там струват не по-малко от сто кинта, а ние получаваме най-много двайсет. Сигурно и с останалото е същата работа. Вярно, да се прехвърли стоката в Европа също струва пари. На тоз сухо, на онзи — сухо, и шефът на превозите бездруго е на тяхна издръжка… Общо взето, като си помисли човек, Ърнест не печели чак толкова много — към петнайсет-двайсет процента, не повече, а ако хлътне, десет години каторга не му мърдат…

Тук някакъв вежлив тип прекъсва благочестивите ми размишления. Даже не съм го чул кога е влязъл. Спира се до десния ми лакът и пита:

— Ще позволите ли?

— Ама разбира се — казвам. — Моля.

Един такъв мъничък, слабичък, с остър нос и папионка. Този образ май че ми е познат, виждал съм го вече някъде, но къде — не помня. Покачи се той на съседното столче и казва на Ърнест:

— „Бурбон“ моля. — И веднага се обръща към мен: — Извинете, струва ми се, че ви познавам. Вие работите в международния институт, нали?

— Да — казвам. — А вие?

Той ловко измъква от горното джобче визитната си картичка и я слага пред мен. Чета „Алоис Макноу, пълномощен представител на Бюрото за преселване.“ Е, разбира се, че го знам. Залепва се за хората и ги навива да напускат града. Някой има голям зор всички ние да се махнем от града. В Мармънт и без това останахме половината от предишните, а те душа дават съвсем да очистят мястото от нас. Чукнах с нокът визитната картичка настрана и му викам:

— Не — викам, — благодаря. Не се интересувам. Знаете ли, мечтая да умра в родината си.

— Но защо? — оживено пита той. — Извинете за нескромния въпрос, но какво ви задържа тук?

Ха иди, че му кажи направо какво ме задържа тука.

— Ами то се знае — викам, — сладките спомени от детството. Първата целувка в градската градина. Мамчето, татенцето. Как за първи път се натрясках ей в този бар. Родният полицейски участък… — Тук изваждам от джоба сополивата си носна кърпа и я слагам на очите си. — Не — казвам. — В никакъв случай!

Той ме поглежда, близва от своя, „бурбон“ и някак замислено казва:

— Не мога и не мога да ви разбера вас, мармънтците. Живеете като във вулкан. Всеки момент може или някоя епидемия да избухне, или нещо по-лошо… Старците ги разбирам. Те са свикнали с това място и им е трудно да го напуснат. Но ето вие… На колко години сте? На двайсет и две — двайсет и три, не повече. Обърнете внимание, нашето бюро е благотворителна организация, не извличаме никакви облаги. Просто ни се иска хората да си отидат от това дяволско място и да се включат в истинския живот. Та ние им осигуряваме пари за път и работа на новото място. На младите, на такива като вас, осигуряваме възможност да се учат… Не, не ви разбирам!

— И какво — викам, — никой ли не иска да заминава?

— О, не, не че никой не иска… Някои се съгласяват, особено хората, които имат семейства. Но виж, младите и старците… Какво намирате толкова в тоя град? Че той е дупка, провинция…