Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Извънредно благороден човек, нали?

— Твърде почтена личност.

— А на вас известно ли ви е, че дон Кондор е участник в заговора против негово величество?

Румата вдигна глава.

— Запомнете веднъж завинаги, дон Реба — каза той високомерно. — За нас, родовото дворянство от метрополията, всички тези соани и ирукани, пък и Арканар са били и ще си останат завинаги васали на имперската корона. — Той преметна крак върху крак и се извърна настрани.

Дон Реба замислено го гледаше.

— Вие богат ли сте?

— Мога да купя целия Арканар, но не ме интересуват отпадъци…

Дон Реба въздъхна.

— Кръв капе от сърцето ми — каза той. — Да отрежа такава славна фиданка от такъв славен род!… Би било престъпление, ако не го налагаше държавната необходимост.

— По-малко мислете за държавната необходимост — каза Румата — и повече мислете за собствената си кожа.

— Прав сте — каза дон Реба и щракна пръсти.

Румата бързо напрегна и отново отпусна мускулите си. Струва ми се, тялото ми се движи. Иззад завесата отново изскочиха трима монаси. С все същата неуловима бързина и точност, която говореше за огромен опит, те заобиколиха брат Аба, който продължаваше подлизурски да се усмихва, хванаха го и извиха ръцете му отзад.

— Ох, ох, ох, ох!… — записка брат Абат. Дебелото му лице се изкриви от болка.

— По-бързо, по-бързо, не се бавете! — с отвращение каза дон Реба.

Шишкото бясно се съпротивляваше, докато го мъкнеха към завесата, чуваше се как крещи и писка, след това изведнъж зарева със страшен, неузнаваем глас и веднага млъкна. Дон Реба стана и внимателно свали стрелата от арбалета. Румата смаяно го наблюдаваше.

Дон Реба се разхождаше насам-натам из стаята и замислено се почесваше по гърба с арбалетната стрела. „Добре, добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно…“ Той като че ли беше забравил за Румата. Крачките му ставаха все по-бързи, той размахваше стрелата като диригентска палка. След това изведнъж рязко спря зад масата, захвърли стрелата, внимателно седна и каза, засмян до ушите:

— Ама как ги, а?… Никой дори не гъкна!… Мисля, че у вас така не могат…

Румата мълчеше.

— Да-а-а — каза дон Реба провлечено и замечтано, — добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно!… Е, какво пък, сега да поговорим, дон Румата. А може би вие не сте Румата! И може би дори не сте дон? А?…

Румата не отговори, разглеждаше го с интерес. Блед, с червени жилки на носа, целият трепери от възбуда и така му се ще да завика, да запляска с ръце: „А аз зная, а аз зная!“ Нищо не знаеш, кучи сине. И да узнаеш, няма да повярваш. Хайде говори, говори, слушам те.

— Слушам ви — каза той.

— Вие не сте дон Румата — обяви дон Реба. — Вие сте самозванец. — Той строго гледаше към Румата. — Румата Есторски е умрял преди пет години и лежи във фамилната гробница на своя род. И светците отдавна са успокоили неговата метежна и откровено казано, не много чиста душа. Какво смятате, сами ли ще си признаете или да ви помогнем?

— Сам ще си призная — каза Румата. — Казвам се Румата Есторски и не съм свикнал да се съмняват в думите ми.

Ще се опитам малко да те поразсърдя, помисли си той. Боли ме хълбокът, иначе щях да те пратя за сапун.

— Виждам, че ще трябва да продължим разговора на друго място — зловещо каза дон Реба.

С лицето му ставаха чудни промени. Изчезна приятната усмивка, устните му се свиха в права линия. Странно и болезнено замърда кожата на челото му. Да, помисли си Румата, от такъв човек може да се изплаши.

— Хемороиди ли имате? — съчувствено попита той.

В очите на дон Реба нещо трепна, но изразът на лицето не се промени. Той се престори, че не е чул.

— Лошо сте използували Будах — каза Румата. — Той е отличен специалист. Беше… — добави той многозначително.

В безцветните очи отново нещо трепна. Аха — помисли си Румата, — значи Будах е още жив… Той се намести по-удобно и обхвана с ръце коляното си.

— Значи отказвате да си признаете — рече дон Реба.

— Какво?

— Че сте самозванец.

— Уважаеми Реба — каза Румата наставнически. — Такива неща се доказват. Та вие ме обиждате!

На лицето на дон Реба се появи любезност.

— Драги ми дон Румата — каза той. — Извинявайте, но засега ще ви наричам с това име. Знайте, че обикновено аз никога нищо не доказвам. Доказват го там, във Веселата кула. За тази цел си имам опитни, добре платени специалисти, които с помощта на мелачката на свети Мика, на обувките на господа бога, на ръкавиците на великомъченица Пата или, да речем, седалката… е-е… виноват, креслото на Тоц Воина, могат да докажат, каквото си пожелая. Че има бог и че няма бог. Че хората ходят на ръце и че хората ходят на хълбоци. Разбирате ли ме? Може би вие не знаете, но съществува цяла наука за получаване на доказателства. Помислете си сам: защо трябва да доказвам онова, което сам зная? Освен това признанието с нищо не ви заплашва…