Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Баронът се сгромоляса на свободната маса, погледна под вежди към сивите офицери и промърмори: „Обаче и тук не е без измет…“ Но в този момент една едра леличка с престилка донесе първото. Баронът изкряка, измъкна от пояса кинжала си и започна да се весели. Той мълчаливо лапаше солидните парчета еленско, купищата мариновани миди, планини от морски раци, чинии със салати и майонези и ги заливаше с водопади от вино, бира, квас и вино, смесено с бира и медовина. Обеднелите донове по един по двама взеха да се прехвърлят на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко махване на ръка и оригване.

Изведнъж той престана да яде, втренчи в Румата ококорени очи и пробоботи с груб глас:

— Аз отдавна не съм бил в Арканар, приятелю! И ще ви кажа честно, че тук нещо не ми харесва.

— Какво точно, бароне? — с интерес попита Румата, като оглозгваше едно пилешко крило.

По лицата на бедните донове се изписа почтително внимание.

— Кажете ми, приятелю! — рече баронът, като изтриваше изцапаните си ръце с края на плаща. — Кажете, благородни донове! Откога в столицата на негово величество нашия крал потомците на най-старите родове в Империята не могат крачка да направят, без да се сблъскат с разни там бакали и касапи.

Бедните донове се спогледаха и взеха да се отдръпват. Румата хвърли поглед в ъгъла, където седяха сивите. Сивите бяха престанали да пият и гледаха барона.

— Ще ви кажа каква е работата, благородни донове — продължи барон Пампа. — Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги, защото се страхувате. Ти например се страхуваш! — извика той и се вторачи в най-близкия беден дон. Донът се умърлуши и се отдалечи с бледа усмивка. — Страхливци! — кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.

Но от бедните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се бият, искаха да си пийнат и да си хапнат.

Тогава баронът преметна крак през пейката, засука десния си мустак и вперил поглед в ъгъла, където седяха сивите офицери, заяви:

— Аз пък от нищо не се боя! Бия сивата паплач, щом ми падне.

— Какво плещи тази бъчва? — с висок глас попита сивият капитан с продълговато лице.

Баронът доволен се усмихна. С трясък се измъкна от масата и се качи на пейката. Румата, вдигнал вежди, се залови с второто крилце.

— Ей вие, сиви типове! — развика се баронът, напъвайки се, сякаш офицерите бяха на километър от него. — Да знаете, че преди три дни барон Пампа дон Бау тегли хубав пердах на вашите. Разбирате ли, приятелю — обърна се той към Румата, — пиехме си с отец Кабани вечерта у нас в замъка. Изведнъж тича моят коняр и ми съобщава, че една шайка сиви разрушава кръчмата „Златната подкова“. Моята кръчма, на моята родова земя. Командувам: „На конете!…“ — и право там. Кълна се в шпората си, цяла шайка бяха там, двайсет души! Заловили някакви трима души и се напили като свине… Тези бакали дори не умеят да пият… и започнали да пердашат всички и всичко да чупят. Сграбчих едного за краката и майтапът започна! Гоних ги чак до „Тежките мечове“… Няма да повярвате, приятелю, кръв до коляно имаше и колко брадви останаха…

Тук разказът на барона беше прекъснат. Капитанът с продълговатото лице замахна и тежкият метален нож издрънча в нагръдната плоча на баронската ризница.

— Откога чакам — каза баронът и измъкна от ножицата грамадния нож с две дръжки.

С неочаквана пъргавина той скочи на пода, блестящата плоскост на меча разсече въздуха и преряза таванската греда. Баронът изруга. Таванът увисна и по главите се посипа прах.

Всички скочиха на крака. Бедните донове се отдръпнаха до стените. Младите аристократи се покатериха на масата, за да виждат по-добре. Сивите насочиха саби напред, наредиха се в полукръг и със ситни крачки тръгнаха към барона. Само Румата продължаваше да седи и си правеше сметка от коя страна на барона може да стане, за да не го закачи мечът.

Широкото острие зловещо съскаше и описваше блестящи кръгове над главата на барона. Баронът смайваше въображението. Приличаше донякъде на товарен хеликоптер, чиято перка се върти на празен ход.

Сивите го заобиколиха от три страни, но бяха принудени да спрат. Един от тях несполучливо застана с гръб към Румата, Румата се пресегна през масата, сграбчи го за яката, повали го по гръб върху съдовете с остатъци от яденето и го перна със саблен удар под ухото. Сивият затвори очи и затихна. Баронът подвикна:

— Заколете го, благородни Румата, а аз ще довърша останалите!

Ще ги избие всичките, с неудоволствие си помисли Румата.