Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Той отново погледна навън и с учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Единият беше познат — рижата мутра Зеф, старшина на сто и четиринадесети сапьорски отряд, осъден на смърт, който си изкарваше живота чрез разчистване на трасето. А другият беше… направо плашило! Първо Гай го взе за дегенерат, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще помъкне дегенерат в комендатурата. Як гол младеж, целият с шоколаден тен, силен като бик; само по къси шорти от някакъв блестящ плат… Зеф беше с топа си, но не личеше да конвоира чуждия: вървяха редом, и онзи, нелепо размахвайки ръце, все се мъчеше да обясни нещо. Зеф само пухтеше и изглеждаше съвсем смаян. „Дивак някакъв — помисли Гай. — Само че откъде се е взел на трасето? Може да е от ония, дето са ги възпитавали животни, има такива случаи… На това прилича, я какви мускули, напращели…“

Той гледаше как тази двойка се приближи до часовия, как Зеф, бършейки потта си, започва нещо да обяснява, а часовият е новак, не познава Зеф, ръга го с автомата под реброто — да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, влиза в разговора. Ръцете му направо хвърчат, а лицето е вече съвсем странно: не можеш да му хванеш израза, като живак е, а очите — бързи, тъмни… Ето, вече и часовият се шашна. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна.

— Господин ротмистър, разрешете да се обърна. Там старшината на сто и четиринадесети доведе някого. Не бихте ли погледнали?

Господин ротмистърът се доближи до прозореца, погледна и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и изкрещя, задавяйки се от нахлулия прах:

— Часови! Пуснете ги!

Докато Гай затваряше прозореца, в коридора затропаха и Зеф със спътника си странешком влезе в канцеларията. Подир тях нахълтаха началник-караула и още две момчета от дежурната смяна. Зеф изпъна ръце по шевовете, изкашля се, опули към господин ротмистъра безсрамните си сини очи и изхриптя:

— Докладва старшината на сто и четиринадесети отряд възпитуем Зеф! На трасето е задържан този човек. По всички признаци — смахнат, господин ротмистър: плюска отровни гъби, нито дума не разбира, говори неразбрано, ходи, благоволете да забележите, гол.

Докато Зеф докладваше, задържаният хвърляше бързи погледи из помещението, страшно и странно се усмихваше на всички присъствуващи — зъбите му бяха равни и бели като захар. Господин ротмистърът, сложил ръце зад гърба си, се приближи и го огледа от главата до петите.

— Кой сте вие? — попита той.

Задържаният се ухили още по-страшно, почука се с длан по гърдите и неясно произнесе нещо като „Махсим“. Началник-караула се изкиска, караулните се захилиха, господин ротмистърът също се усмихна. Гай не можа веднага да разбере каква е работата, после съобрази, че на жаргона на крадците „махсим“ означава „изял ножче“.

— Изглежда е някой от вашите — каза на Зеф господин ротмистърът.

Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах.

— Съвсем не — каза той. — Махсим той нарича себе си, а апашкия жаргон не го разбира. Така че не е наш.

— Сигурно е дегенерат — предположи началник-караула.

Господин ротмистърът го изгледа студено.

— Гол — развълнувано обясни началник-караула, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна!

— Вървете — каза господин ротмистърът. — Пратете някого да повика щаб-лекаря господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф.

Зеф доложи, че тази нощ със своя отряд той е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни „балисти“ и една установка с неизвестно предназначение, при взрива на която загубил двама души и всичко било наред. Към седем часа сутринта при неговия огън излязъл по горското шосе този неизвестен. Те го забелязали отдалеч, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Зеф първо го взел за беглец, после решил, че е дегенерат и вече съвсем се наканил да стреля, но размислил, защото този човек… Тук Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи:

— Защото ми стана ясно, че този човек не е дегенерат.

— И откъде ви стана ясно това? — попита господин ротмистърът, а задържаният неподвижно стоеше, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към Зеф.

Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни.

— Първо, този човек от нищо не се страхуваше и от нищо не се страхува въобще. После — той свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това викаше, явно чувствуваше, че сме наблизо. После: искаше да ни нагости с гъби. Гъбите бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни нагости — изглежда, в знак на благодарност. После: както е добре известно, нито един дегенерат по способностите си не превъзхожда нормалния човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през повалените дървета вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, дали от юнащина, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен по стотина крачки…