Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Втори етаж. Кухненски аромати, изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. С мяукане изхвърча изпод краката обезумяла котка. Трети етаж. Някакъв глупак е оставил посред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря, боклукът се изсипва надолу. „Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче, прегърнати, се свиват в тъмния ъгъл, лицата им са изплашени и радостни. „Изчезвайте!“ — бегом грачи ротмистърът. Четвърти етаж. Безобразна кафява врата с олющена маслена боя, издраскана ламаринена табелка с надпис „Гобби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и хърка: „Ключалката!“ По черното му лице се търкаля пот. Максим не разбира. Дотичалият Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и дава откос. Хвърчат искри, парчета дърво и в същия миг, сякаш в отговор, зад вратата през протяжния вик трещят изстрели, отново се разхвърчават трески, нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно, жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ — хърка ротмистърът и се хвърля с главата напред срещу изстрелите. Максим и Панди хукват след него; вратата е тясна, притиснатият Панди изпъшква. Коридор, задуха, барутен дим. Заплаха отляво. Максим изхвърля ръка, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят изкълчени стави, голямо меко тяло застива в безволно падане. Отпред, от дима, ротмистърът крещи: „Не стреляй! Задръж ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и картини и няма по кого да се стреля. На пода се гърчат двама мъже. Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В креслото с отметната глава лежи припаднала жена — бяла, почти прозрачна. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. Силно блъскайки Максим, в стаята нахлува Панди, след него легионерите влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат. Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице.

— Къде е другият!? — грачи той и в този момент пада синята завеса, от перваза на прозореца тежко скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Като сляп той върви срещу ротмистъра, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на остъкленелите от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.

Максим стоеше странешком и нямаше време да се обърне. Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата, но пръстите му вече се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно се повали настрани.

— Е, е, е — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.

Зойза тракна с токове и хукна към вратата.

— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук… Стига си крещял, гадино! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуш в хълбока. — Е, безполезно е. Хилав боклук… Обискирай ги! — заповяда той на Панди. — И ги сложете в един ред. Тук, на пода. И тая също, седнала, виж я ти, в единственото кресло…

Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. В душата му беше мътно. Не това очакваше. Сега той сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти, оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт?… Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…

— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!

Той го гледаше със страшните си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое не. Той още е чужд, още не познава тяхната омраза и тяхната любов… Вдигна жената и я положи до дебелака, който беше стрелял в коридора. Панди и вторият легионер с пъшкане старателно обръщаха джобовете на арестуваните. А те бяха в безсъзнание. И петимата.