Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Мишел Десмонд, 41-годишен, по образование — инженер-гранулист, професионален спортист, европейски шампион за 88 година по тунелен хокей. Веселяк, много доволен от себе си и от Вселената, той гледа шеговито и с пълно безразличие на своя полиментализъм. Канел се да отива на стадиона, когато завели при него Магьосника. По думите му Магьосника имал болнав вид и през цялото време мълчал, шегите не достигали до него, той, изглежда, не схващал добре къде се намира и какво му говорят. Наистина имало един миг — него Мишел ще запомни за цял живот, — когато Магьосника внезапно повдигнал огромните си бледи клепачи и погледнал право в душата на Мишел, а може би и по-дълбоко, в самите недра на онзи свят, където живее създанието, с което Мишел е принуден да дели общия обем на менталното пространство. Този миг бил неприятен, но в същото време прекрасен. Скоро след това Магьосника си тръгнал, като така и не продумал. И без да се сбогува.

Сусуму Хирога, наричан още Сенриган, което ще рече „Виждащ на хиляда мили“, 83-годишен, специалист по история на религията, професор в Катедрата по история на религията в Банкокския университет. Не успях да поговоря с него. Той ще се върне в института едва утре или вдругиден. Според Гайдай този ясновидец никак не харесал на Магьосника. Във всеки случай е сигурно, че Магьосника си е тръгнал тъкмо по време на тяхната среща.

По думите на всички свидетели той напуснал института при следните обстоятелства. Тъкмо си стояли по средата на ментокопирния комбинат и Магьосника слушал как Гайдай му чете лекция за необикновените способности на Сенриган, а Сенриган от време на време прекъсвал лектора, като за пореден път разголвал неговия (на лектора) личен живот, когато внезапно, без дума да обели като не дал да се разбере нито с жест, нито с поглед какво смята да предприеме, зеленият гном рязко се обърнал, повлякъл за лакътя Боря Лаптев и крачейки бързо, без да се спира никъде нито за миг, се устремил по коридорите към изхода на филиала. И това е всичко.

Още няколко души — научни сътрудници, лаборанти и неколцина от административния персонал на филиала — са видели Магьосника, но никой от тях не е знаел кой е той. И само двама, които са отскоро в института, му обърнали специално внимание, поразени от неговата външност. Нищо съществено не научих от тях.

След това се срещнах с Борис Лаптев. Ето най-важната част от нашия разговор:

Аз:Ти си единственият човек, който през цялото време е бил с Магьосника от тръгването до завръщането на Саракш. Не забеляза ли нещо по-особено, което да бие на очи?

Борис:Ама че въпрос! Това ми напомня, дето питали камилата: „Защо ти е крива шията?“ Пък тя отвърнала: „Че кое ми е право?“

Аз:И все пак? Опитай се да си спомниш как се държа той през цялото време. Нали в края на краищата все нещо трябва да се е случило, щом изведнъж е взел да хвърля къчове!

Борис:Виж какво, познавам Магьосника от две земни години. Той е неизчерпаемо същество. Отдавна съм махнал с ръка и даже вече не се опитвам да проумея що за човек е. Така че какво да ти кажа? Него ден той имаше пристъп на депресия, както наричам аз това негово състояние. От време на време го спохожда без всякакви видима причина. Той става мълчалив и ако понякога си отваря устата, то е само за да изрече някоя гадост, нещо злъчно. Така беше и този ден. Докато летяхме с него от Саракш, всичко беше наред, той редеше афоризъм след афоризъм, шегуваше се с мен, даже си тананикаше… Но още в Мирза Чарла внезапно помръкна, с Логовенко почти не разговаря, а когато заедно с Гайдай тръгнахме из института, заприлича направо на черен облак. По едно време взех да се страхувам, че току ще вземе да обиди някого, но тогава той явно сам почувствува, че така повече не бива, прибра си жилото и драсна, та да му е мирна главата. А после чак до Саракш мълча… само дето в Мирза Чарла се огледа сякаш на прощаване и с един такъв противен писклив глас кресна: „Да вижда гори и планини, облаци и небеса, а да не вижда нещо, което му е под носа.“

Аз:Какво значи това?

Борис:Ами някакви детски стихчета. Едновремешни.

Аз:Според теб какво искаше да каже?

Борис:Абе нищо не искаше да каже. Целият свят му беше крив и аха-аха да почне да хапе. Разбрах само, че трябва да си държа езика зад зъбите. И така двамата с него си мълчахме чак до Саракш.

Аз:И това ли беше всичко?

Борис:Това. Само дето малко преди да кацнем, той промърмори — пак ни в клин, ни в ръкав — да сме били почакали, докато слепите не видят окатия, А когато минахме оттатък Синята змия, ми махна с ръка и дето се вика, се разтвори в джунглите. И забележи, дори благодаря не каза, нито пък на гости ме покани.